Скот Търоу - Обратими грешки

Началникът на детективите Харолд Гриър си бе харесал малкия офис на Гъс зад кухнята и събираше за оперативка хората си там. Малко неочаквано за човек като Гъс, вътре бе подредено. На стената над бюрото имаше кръст, календар с красиви момичета от доставчик на хранителни продукти и семейни снимки, за които Лари реши, че са направени по време на екскурзия до Гърция. Снимките, на които бяха запечатани: съпругата, две дъщери и син, изглеждаха поне на петнайсетина години, но пък това бе времето — Лари го знаеше от опит, — което Гъс предпочиташе да си спомня — прохождането в бизнеса, борбата за оцеляване, създаването на семейство. Съпругата, усмихната и нелишена от предизвикателност в набран бански костюм — вероятно съгласно модата от онези години — бе същата измъчена жена, която бе зърнал на влизане.

Гриър вече беше превзел телефона и запушил едното си ухо с пръст, обясняваше ситуацията на някой в кметството, а наобиколилите го детективи го гледаха в устата. Лари застана до Дан Липранзер, за да научи повече. Лип, с неизменния си зализан вид на малолетен престъпник от петдесетте, както винаги стоеше в един от ъглите. Изглеждаше като че ли вечно му е студено, дори през юли, и приличаше на птица с окапала перушина. Както се оказа, той бе първият пристигнал тук детектив и вече бе успял да разпита управителя на нощната смяна, Рафаел.

„Парадайз“ не работеше само два дни в годината — Коледа по източноправославния календар и Четвърти юли: рождените дни на Бог и Америка, двете неща, в които Гъс се кълнеше. През всеки друг ден на входа имаше опашка от пет сутринта до обяд. Навалицата изчезваше през останалото време, когато основната клиентела се състоеше предимно от полицаи, таксиметрови шофьори и всевъзможни пасажери на авиолиниите, идващи или отиващи към летище „Дюсейбъл Фийлд“, което се бе съживило, след като „Транснешънал Еър“ преди няколко години бе възобновила обслужването на района.

От думите на нощния управител излизаше, че Гъс дошъл да прибере оборота и да изпрати служителите си в почивка малко преди полунощ, сряда, трети юли. Всеки служител бе получил по сто долара направо от касата. Тъкмо се готвели да окачат табелата „Затворено“, когато в заведението влязла Луиза Ремарди, продавачка на билети в офиса на „Транснешънал Еър“ на летището. Била от редовните посетителки. Понеже Гъс имал слабост към женската половина от клиентелата, освободил Рафаел — готвача на грила — и общия помощник и поел кухнята сам. По някое време през следващия час или два Гъс, Луиза и третото лице били убити. Последната жертва бил бял, малко под четиридесетте и засега — на основата на проверката на регистрационните табели на една от колите, все още под изгарящото юлско слънце на паркинга на Гъс и благодарение на молбата за издирване, заведена вчера от жена му — бил идентифициран като някой си Пол Джъдсън. Госпожа Джъдсън казала, че Пол трябвало да кацне по разписание на летище „Дюсейбъл“ на четвърти юли в нула часа и десет минути.

В четири и половина сутринта Рафаел се върнал, за да отвори заведението. Безпорядъкът не му направил особено впечатление, защото сметнал, че след като изпратил клиентите си, Гъс просто заключил и си тръгнал веднага, за да не се налага да отказва на следващи навлеци. Към пет заранта госпожа Атина Леонидис се обадила обезпокоена, защото Гъс така и не пристигнал вечерта в бунгалото им край Скейджиън. Докато се оглеждал за някакво обяснение, Рафаел забелязал, че кадилакът на Гъс още е на паркинга, и едва тогава започнал да си мисли, че кървавата следа край касата може да не е от размразено месо, занесено от Гъс от фризера до кухнята на втория етаж. Когато на работа дошъл и готвачът, двамата взели решение да повикат полицията и след известно двоумене отворили вратата на фризера с надеждата да намерят вътре някой жив. Нищо подобно.

Когато Гриър най-после затвори телефона и обяви пред събралите се дванайсет детективи, че е време да започват, наближаваше три и половина следобед. Въпреки горещината — беше над трийсет градуса — Гриър бе с вълнено спортно сако и с вратовръзка: явно бе преценил, че няма начин да не го покажат по телевизията. Беше си приготвил бележник с щипка и започна да разпределя задачите, така че всеки полицай да знае задълженията си, докато оглежда сцената на местопрестъплението, Харолд възнамеряваше да ръководи операцията по военному и разпореди да се докладва лично на него. Това несъмнено щеше да впечатли репортерите, но Лари знаеше какъв щеше да е крайният резултат: шест детективски екипа щяха да се бутат един в друг, да си пречат, да разследват едно и също нещо и да пропуснат друго. След седмица Гриър щеше да забрави за добрите си намерения, защото на бюрото му щеше да се натрупа купчина необработени документи, и тогава детективите, като котки, щяха да тръгнат кой накъдето му скимне.