Скот Търоу - Обратими грешки

Докато Мюриъл пудреше луничките си, Лари включи радиото. Новинарските станции вече бяха надушили събитието, но Гриър — началникът му — бе наложил вето върху подробностите.

— Наистина ми се ще да взема този случай — обади се Мюриъл. Имаше вече три и половина години стаж като прокурор и дори не се бе приближавала до убийство, та макар и като втори или поне трети помощник. Но не бе от онези, които биха приели съвет да не бързат. Малките й очи го откриха в огледалото. — Обичам историята — въздъхна тя. — Великите събития. Нещата с последици. Когато бях малка, мама винаги ми казваше: „Бъди част от историята“.

Той кимна. Случаят обещаваше да е голям.

— Да пречукат Гъс — въздъхна Лари. — Някой яко ще го отнесе, не мислиш ли?

Капакът на несесера щракна и Мюриъл се съгласи с тъжна усмивка:

— Всички обичаха Гъс.

Огъстас Леонидис над трийсет години държеше ресторанта „Парадайз“. Скоро след като го бе отворил, кварталът Норт Енд, където се намираше, бе западнал до пълна разруха, защото единственото препятствие пред упадъка — малкото градско летище „Дюсейбъл Фийлд“ — бе изоставено от основните авиокомпании в началото на шейсетте, понеже пистите му бяха прекалено къси за кацане на големите самолети. Въпреки това Гъс, пълен с упорит емигрантски оптимизъм, бе отказал да се премести. Просто си беше патриот от вече изчезнал тип: може ли един квартал да бъде „лош“, щом се намира в Америка?

Въпреки обкръжението бизнесът на Гъс все пак бе преуспял благодарение на изхода за източното направление на шосе 843, който съдбата бе решила да постави срещу входа на заведението му в добавка към легендарните му закуски, при които основното блюдо бе печен омлет с размера на балон. „Парадайз“ бе знаменито сборище на околия Киндъл, където всеки посетител биваше лично приветстван от досадно словоохотливия собственик. Известен бе като Гъс Готиния от толкова отдавна, че вече никой не помнеше защо: дали заради безплатните ястия, които сервираше на изпадналите в беда, заради обществената му дейност или заради прочувствения му, възвишен стил на говорене. Каквато и да бе причината, името му неизменно присъстваше в годишната анкета на „Трибюн“ за най-популярните граждани.

Когато Лари пристигна, патрулните полицаи вече бяха направили нужното, за да покажат колко са важни — бяха спрели колите си в черно и бяло напреки на платното с включена светлинна сигнализация. Това естествено бе привлякло вниманието на доста скитници и почтени граждани. Беше юли и всички бяха леко облечени, понеже старите жилищни блокове наоколо нямаха електрическа инсталация, способна да издържи включването и на климатици. Бедни момичета с прически в стил „аз съм бедно момиче“ — подобна на таралеж корона от изправена коса, фиксирана с лак — стояха от другата страна на улицата с бебета на ръце. Вече пристигналите бусове на няколко телевизионни програми разпъваха подобните си на футуристично кухненско обзавеждане антени в подготовка за предаване на живо.

Мюриъл беше дошла отделно и сега се въртеше пред витрината на ресторанта — очакваше Лари да я привика за участие в следствието. Той се приближи до входа, престори се, че я забелязва едва сега, симулира, че смътно се досеща коя е, и я повика с едно късо „Ей“. Макар и облечена неофициално, Мюриъл беше на висок ток. Обичаше да се прави на по-висока и не пропускаше възможността да изложи на показ стегнатото си дупе, което наистина бе привлекателно. Общо взето, Мюриъл гледаше да използва всичко, дадено й от природата. Докато наблюдаваше развяващите се от вятъра сини панталонки, Лари изпита сладка тръпка от спомена за плътта, скрита в момента от погледите на останалите.

Показа значката си на двамата униформени, охраняващи главния вход. Вътре, отляво на пътеката, трима цивилни седяха на скамейка в едно от сепаретата: чернокож с престилка, измъчено изглеждаща жена с бежова домашна рокля и младеж с яки рамене и обеца, достатъчно голяма, та Лари да я види от десет метра. Правеха впечатление на живеещи в собствена вселена, изолирана от трескавата полицейска активност, развиваща се на само метри от тях. Служители или семейство, прецени Лари, очакващи или да бъдат разпитани, или да зададат някому въпросите си. Направи знак на Мюриъл и тя седна недалеч от тях, в съседство с монтираните на въртяща се стойка кранове за сода, разположени така, че да са леснодостъпни за сервитьорите.

Сцената на местопрестъплението вече се обработваше от десетки хора — поне шестима криминолози, разпознаваеми по униформените ризи в цвят каки, снемаха отпечатъци, — но като цяло цареше потисната атмосфера. При струпване на толкова много хора на едно място можеше да се очаква суетня, груб хумор и много оживление. Но днес хората бяха привикани извънредно по средата на четиридневната почивка — нали беше празник, — което обясняваше лошото им настроение, а може би просто още не се бяха разсънили. На всичко отгоре и самият началник бе сметнал за уместно да присъства лично. А той си беше мрачен по натура. Пък и престъплението си бе тежко.