Скот Търоу: Обратими грешки

Но настроението, атмосферата, хората — те бяха вечни. Боята по стените беше прясна, подовете лъщяха от чистота. Не че това помагаше. Управата можеше да нареди да ги мият и лъскат, колкото пожелаеше. Но при толкова много хора, затворени в толкова ограничено пространство, и при наличието на отворените тоалетни във всяка килия, беше неизбежно във въздуха да се носи миризма на изпражнения и еманацията на зловонни изпарения, от която на Артър му призля, както и преди години — още с първото вдъхване. В края на ниския тухлен коридор имаше врата, блиндирана с плоча от боядисан в зелено метал. На нея с шаблон бе нанесена единствена дума: „Смъртни“. Съпроводиха ги до адвокатската стая, която на практика беше не една, а две отделни стаи, широки не повече от метър и половина, разделени от стена, която в горната си половина представляваше нещо подобно на гише в банка: стъклена плоскост, стигаща до вдлъбнатина, през която можеха да се промушват документи. И макар това да нарушаваше всички принципи на конфиденциалността на разговора между адвокат и клиент, управлението на затворите си бе издействало правото да държи на пост надзирател в ъгъла на онази половина, в която се намираше затворникът.

Зад прозореца седеше Роми Гандолф — човешко привидение с кафява кожа и щръкнала във всички посоки коса, потънало в една от гънките на жълтия гащеризон, носен единствено от осъдените на смърт. Китките му бяха в окови и поради тази причина се наложи да протегне и двете си ръце, за да вземе телефонната слушалка, благодарение на която щеше да може да разговаря с адвокатите си. От другата страна Артър вдигна на свой ред единствената слушалка и я приближи на еднакво разстояние между себе си и Памела, за да могат да слушат и двамата. След това се представиха.

— Вие сте първите ми истински адвокати — започна Роми. — Останалите бяха щатски. Май вече имам шанс… — И Роми се наведе възбудено към стъклената преграда, за да обясни затрудненията си: — Аз съм следващият жълт, дето ще мине по коридора, нали разбирате? Сега всички гледат само мен. Сякаш съм по-различен, щом скоро ще съм мъртъв. — Памела се наведе над дупката за предаване на документи и каза няколко окуражителни думи. Обеща му, че още днес ще поискат отлагане на екзекуцията. — Да — съгласи се Роми, — щото съм невинен. Никой не съм убивал. Искам онзи ДМК тест, да видим тогава какво ще открият. — ДНК тестът, първата надежда за спасение в наши дни, беше безполезен в случая на Роми, понеже обвинението изобщо не бе твърдяло, че той е оставил на местопрестъплението някакъв идентифицируем генетичен материал — кръв, сперма, косми, люспици кожа или поне слюнка. Без никакво предупреждение Гандолф вдигна пръст пред очите на Памела. — Ти си толкова красива, колкото си мислех, като те чух по телефона — съобщи й той. — Мисля, че трябва да се оженим. — Появилата се за миг на устните на Памела усмивка помръкна, когато тя осъзна, че Роми говори съвсем сериозно. — Човек трябва да се ожени, преди да умре, нали? — осведоми се Роми. — Нали? — „Чудесно — помисли си Артър. — Вече имам конкуренция.“ — Ще можем и да си легнем — обеща й Роми. — Ще искам разрешение за свиждане. — Ако се съдеше по вдървената поза на Памела, тази перспектива не беше част от представата й за успешна кариера. Артър, който нямаше ни най-малка представа как да проведе предстоящия разговор, побърза да извади от папката присъдата на съдия Джилиан Съливан от 1992 и я зачете на глас. — Кой? — спря го Роми Гандолф.

— Огъстас Леонидис — повтори Артър.

— Познавам ли го? — поинтересува се Роми. Клепачите над притворените му очи потрепваха и издаваха усилието му да си спомни това име.

— Той е един от тримата — тихо му напомни Артър.

— Кои трима?

— Тримата, които според държавата 3 3 Юридически термин (напр. за идентифициране на даден процес, примерно „Държавата срещу Смит“ или „Народът срещу Джонс“), отъждествяван с обвинението (предявявано от прокуратурата) при наказателни дела, когато няма частен обвинител. — Б.пр. си убил. — „Признал си, че си убил“, помисли си Артър. Но прецени, че моментът не е подходящ за подобни уточнения.

— Ммм… — проточи Роми. — Май не го познавам. — И поклати глава като човек, съжаляващ, че не може да приеме покана за гости. Гандолф гонеше четиридесетте. В очите му имаше нещо жълтеникаво, а външният му вид издаваше, че предците му са живели на един от двата американски континента: беше си чернокож, но във вените му течеше и кръв на бели, индианци и латино. Косата му бе сплъстена, мръсна и неподстригана, липсваха му няколко зъба, но не беше грозен. Изглежда лудостта бе изяла същността му.