Скот Търоу - Обратими грешки

След петнайсет минути вече бяха пристигнали. Ръдярд бе малко градче, подобно на много други в Средния запад. В сърцето на града се намираха няколко тъмни сгради със стени, потъмнели от въглищни сажди, и няколко ламаринени хангара с прогнили пластмасови покриви, в които се помещаваха фирми със спомагателна фермерска дейност. В покрайнините се разгръщаше подобие на мини урбанизация, свеждаща се до изграждането на няколко пазарни комплекса и изолирани на големи разстояния един от друг домове — резултат от икономическата сигурност, предлагана от основната, макар и необичайна индустрия в града: затвора.

След като взеха последния завой в квартал, напомнящ с кленовете си и спретнатите си къщурки на декор от холивудски филм, в края на пряката срещу тях се изправи комплексът на затвора, подобно на изскочило от дрешника чудовище в евтин филм на ужасите: половин миля безразборно свързани една с друга сгради от жълти тухли, забележителни единствено с малкото на брой тесни прозорци. Сградите на свой ред обграждаха монументална каменна постройка, достатъчно масивна, за да изглежда останка от Средновековието. Периметърът бе очертан не само от триметрова тухлена стена, но и от посипан с чакъл ров, от дъното на който стърчаха гъсто набодени метални шипове, а по външната стена на рова се издигаше последната бариера — ограда от бодлива тел, блестяща под слънцето спирала с диаметър метър и половина.

Отбиха се в караулката на портала, разписаха се в книгата и послушно седнаха, както им бе наредено, на изтърканата скамейка за посетители да чакат да доведат затворника. Артър използва времето, за да прегледа още веднъж писмото на Роми, получено по сложна мрежа от посредници в Апелативния съд. Самото писмо представляваше комбинация от заврънкулки, многоцветен текст и ред други характеристики, прекалено необичайни, за да бъдат наречени детински. Един поглед върху писмото стигаше, за да се разбере, че Роми е едновременно отчаян и побъркан.

„Уважаеми Съдия,

Очаквам СМЪРТНА ПРИСЪДА за ПРеСТъПЛеНие, което не съм ИЗвършил. Казаха Ми че сЪм изчерпал жалбите си и че това е края за мен ВЪПРЕКИ че СЪМ НЕВИНЕН, авокатите дето държат папката ми казват че вече не могат да ме защитават поради ФеДералните зАКОНи. какво да прая сега? деня когато ще ме екзекутират е 23 май!!! не мога да напрая нищо без хабеас 1 1 Habeas corpus (лат.) — нареждане да се доведе затворник пред съда (особено, за да се установи дали е правилно задържан). — Б.пр. , само че няам авокат. Какво да прая сега? не може ли някой там да ми помогне? Ще ме убият а аз никога не съм сторил на никой нищо лошо нито в този случай нито друг път доколкото си спомням ТочнО сегА. ПОМОГНЕТЕ МИ. НЕ СЪМ УБИВАЛ НИКОЙ никога!!!!!“

Апелативният съд на Съединените щати бе постановил със заповед писмото на Роми Гандолф да се разглежда като поредна молба до отмяна на присъдата съгласно статута за habeas corpus и във връзка с това му бе назначил служебно адвокат — Артър. Съдиите имат навика да махват с магическата си пръчка по случаен начин и да превръщат несъгласната жаба — затрупан с дела адвокат — в pro bono 2 2 Pro bono (лат. — вероятно от pro bono publico — „За доброто на обществото“) — възлагана от съда правна услуга (обикновено защита), извършвана безплатно (напр. в полза на клиент с ниски доходи); използва се също за обозначаване на адвокати, извършващи такава услуга. — Б.пр. принц, по-точно в слуга на взискателен и неспособен да плати клиент. Правилата на съда правеха невъзможно отклоняването на подобно назначение. Някои хора бяха склонни да гледат на това като на комплимент: виждате ли, Съдът моли уважаван бивш щатски прокурор да даде, така да се каже, правния еквивалент на „последно причастие“. Истината бе, че това си беше чиста проба обременителна прибавка към едно претоварено с други задължения ежедневие.

Най-сетне чуха по уредбата името на Роми. Провериха и двамата без особени формалности дали не внасят скрити предмети, после първото от няколкото очакващи ги електронно задействани релета щракна и пред тях се разтвори врата от непроницаемо за куршуми стъкло, монтирано зад стоманена решетка. Минаха през нея, тя се захлопна зад гърба им със свиващ сърцето звук, и те последваха водещия ги надзирател. Много години бяха изтекли от последното посещение на Артър в затвора, но Ръдярд сякаш се намираше извън времето. Не и процедурите. Процедурите — онези, които помнеше — се сменяха едва ли не ежедневно. Властите — щатската магистратура, губернаторът, администрацията на затвора — бяха в непрестанен стремеж да подобрят дисциплината, да спрат контрабандата, да запазят контрол над бандите и да удържат затворниците — закоравели мошеници по природа — от мошеничества. Вечно се измисляха нови формуляри за попълване и нови места за оставяне на парите, ключовете и клетъчните телефони — най-забранените за внасяне предмети. Броят на вратите, през които трябваше да се мине, също винаги беше различен. Да не говорим за претърсването при влизане — то ставаше все по-подробно, а местата, където опипваха — все по-интимни.