Скот Търоу - Обратими грешки

— И си мислиш, че не са наред.

— Нищо подобно, мисля си, че правят онова, което имат право да правят. А именно… да продължават живота си. Е, надявам се, че са помъдрели. Някои са, други — не. Но ако повторят грешката си, тогава вече наистина ще смятам, че не са наред.

Тя не беше напълно убедена, но оценяваше усилията му.

— Споменавала ли съм, че си много мил с мен, Артър?

Той я гледаше примижал, защото следобедното слънце се бе спуснало зад главата й.

— Това забранено ли е?

— Малко ми е… непознато.

— А може би смятам, че имаме нещо общо.

Винаги когато се видеше с Артър, нещата се връщаха по някакъв начин до онази тяхна среща, когато го бе направила на нищо в кафето. Макар да бе нормално да се предположи, че това би затръшнало всички врати, се бе случило точно обратното — беше се отворило нещо. Той продължаваше да настоява, че двамата са сродни души, докато тя все така беше изпълнена със съмнения, че между тях има някаква прилика. Но Артър й доставяше удоволствие. С изключение на Дъфи, който впрочем така и не бе получил пълни права, тя бе скъсала всякакви връзки с прокурори и адвокати. Но душата й жадуваше за истински разговор между адвокати, за пълноценни контакти с професионалисти, за сериозно обсъждане на мотиви и смисъл, за анализи, стигащи до същината на проблемите.

Вече стояха пред вратата на „Мортън“. Сградата, дело на известен архитект, учител на Франк Лойд Райт, беше пример за онова, което бе тласнало ученика в обратната посока. Екстериорът беше натруфен, в желязната фасада имаше дълбоки вдлъбнатини, а шестметровата стъклена врата беше в рамка от месинг. Дръжките бяха набраздени, излъскани от хилядите докосвания ежедневно и блестяха под силната слънчева светлина. Щандът за козметика беше близо до входа.

— Моят пост — посочи му мястото си тя. Дълго беше избягвала работата в магазина в Сентър Сити, където клиентите често я познаваха, но със започване на сезона на отпуските Лоуъл й бе завил, че има нужда от нея тук два дни седмично.

— Доставя ли ти тази работа удоволствие?

— Да, щастлива съм, че работя. В затвора това се смяташе за привилегия. И наистина си беше така. Видях обявата и реших, че мястото не е лошо.

Работата действително й се струваше забавна, макар в интереса й към модата да нямаше никакъв елемент на игра. С годините тя се бе наслушала на хиляди фрази, доста, от които й бяха направили силно впечатление, като сентенции от Евангелието или цитати от Шекспир. „Модата докосва най-чувствителното място на душата“. „Модата е част от живота, в същата степен като секса“. За нея нещата стояха съвсем просто: поне се опитвай да изглеждаш добре. Ставаше дума за малко маскарад, малко детска игра, малко уязвимост пред преценката на другите и, повече от всичко останало, наслаждението, което идва от формирането на чуждото мнение. Това, разбира се, нямаше смисъл — не повече от детинските игрички с топчета и стикове, в които се захласваха възрастни мъже — но толкова много жени, дали подвластни на култура, или на инстинкт, копнееха за красота и се оценяваха взаимно в зависимост от положените усилия. Напоследък тя се бе оттеглила от съревнованието. В сравнение с младите хубавици, които заставаха пред щанда й, като идваха направо от фитнес зали и салони за красота, Джилиан вече беше в категорията „бивши красавици“ — тъжни думи, напомнящи за „бивши спортисти“. Но като се занимаваше с клиентите, тя изпитваше облекчение, че суетността вече не е толкова важна за нея — факт, който свързваше с депресията, в която бе изпаднала.

— Това май ти се струва повърхностно, Артър.

— Ами…

— Спокойно можеш да го кажеш. Това е думата, мисля.

— Предполагам, проблемът при мен е, че нищо не разбирам. Според мен дори непривлекателните хора имат инстинкти, но човек трябва да се примири с това как изглежда.

— О, Артър, я остави това! — Тя често намираше ниското мнение на Артър за външността му за прекалено болезнено.

— Привлекателността на един мъж след определена възраст няма нищо общо със същото понятие, докато е тийнейджър. Успех, висока заплата, хубава кола. Знаем какви са критериите. Няма такова нещо като зле изглеждащ мъж с дебел портфейл.

— Това не се отнася до мен.

— Съмнявам се.

— Може би защото съм толкова незрял — каза той, а когато тя се засмя, допълни: — Такъв съм. Все още желая да се сбъднат нещата, които си фантазирам.

— Например?

— Хубава и умна… глупаво, нали? Искам някоя, която е всичко онова, което аз не съм.