Скот Търоу - Обратими грешки

— Ти не си направила онова, което е извършил той. Говоря за убийствата.

— Да, понякога си го повтарям за успокоение.

— Но си платила цената.

— Сега ще ти кажа ужасната истина — предупреди го тя. Прекрасно съзнаваше, че отново поема пред Артър онзи път надолу, който отказваше да извърви с другите, но човек не можеше да отклони Артър Рейвън с деликатност или увъртане. Той плачеше, когато му бе тъжно, а във всички останали настроения се смееше като дете. Беше обикновен, добротата му бе обикновена и общуването с него изискваше същите семпли реакции. Не че това беше една от силните черти на Джилиан, но в Ръдярд тя бе открила, че в негово присъствие подобни емоции — особено дълбокото чувство на загуба — някак се оказват на една ръка разстояние. И все пак засега този човек се оказваше напълно достоен за доверието й. — Не това, което съм направила, е нещото, за което най-много съжалявам, Артър — продължи тя. — Предполагам сега ще ме разбереш неправилно и не бих те обвинила за това, но не мисля, че парите са променили изхода на което и да било от онези дела. Разбира се, никой не може да е сигурен в това, най-малко от всички аз, и точно това е коварството на моето деяние. Но това е система, Артър, може да се каже почти като данъчната. Адвокатите забогатяват, значи съдиите имат право на своя дял. Лично аз никога не съм вземала подкуп по дело, но не защото съм толкова принципна или почтена, а защото никой не ми е предлагал. Никой от нас не искаше да рискува да бъде заподозрян. Срам ме е, че съм работила в тези условия толкова дълго. Срам ме е, че не съм се оказала достойна за гласуваното ми огромно доверие. Но ти си прав, годините зад решетките изглеждат като справедливо възмездие за това. Това, което ме яде отвътре, е прахосването.

— Прахосване?

— Говоря за различните шансове, които са се откривали пред мен, а аз съм ги прахосала.

— Виж… пред теб има достатъчно години, за да започнеш нов живот. Стига да пожелаеш да го имаш. Защото всеки живее в собствен часови пояс.

Сполучливото му сравнение я накара да се засмее. Тя обитаваше вселена може би паралелна, но не съвсем същата като на останалите. Нейното време, както бе предположил Артър, се движеше малко по-бързо. Беше завършила колеж на деветнайсет, беше работила една година, за да събере пари за таксите за юридическия факултет, беше се дипломирала в Харвард на двайсет и три и се беше върнала в околия Киндъл. В известен смисъл сякаш изобщо не беше напускала, а бе прекарала трите години при братовчедите на баща си в Кеймбридж. Можеше да отиде на Уолстрийт, в столицата, дори в Холивуд. Но за дъщерята на един полицай прокуратурата на околия Киндъл бе единствено възможният избор.

Във всичко това обаче определящият елемент бе нейната воля. Винаги бе гледала на себе си като на екзистенциалист: набележи си цел и я преследвай. Беше шокиращо да установи колко демоде е волята в днешните времена. Съвременните американци гледаха на себе си като на безсилни същества, безмилостно моделирани още по време на ранното си детство. Но може би така беше най-добре. В нейния случай, след като бе започнала да приема наркотици, тя бе възвеличила силата на волята си до степен да гледа на себе си като на ницшеанска фигура, супер жена, притежаваща куража да се постави извън ограниченията на конвенционалността. Едва години по-късно, в затворническата килия, бе осъзнала, че страхът е подхранвал отвращението й от моралните норми на средната класа, усещането по какъв смазващ начин тя би могла да приложи стриктните й оценки по отношение на самата нея.

— Хората преживяват какви ли не премеждия, Джилиан. В моето семейство има такива, които се оцелели след Дахау. Но са продължили нататък. Дошли са тук, захванали са се с живота си и са започнали да гледат внуци. Искам да кажа… трябва да вървиш напред.

— Само че аз сама си направих това, Артър. Не става дума за преживяване на природна катастрофа или някакво упражнение в човешко вероломство.

— Станала си жертва на обстоятелствата. За Бога, какво изобщо правиш тук, защо си се върнала? Страдаш или се самонаказваш, или се опитваш да изживееш отново онази психологическа дивотия, която те е докарала до това положение. Само че това свърши! Вече си различна.

— Дали? — Тя наистина трябваше да намери отговора на този въпрос.

— Спряла си да пиеш. Нямаш представа с какво притеснение очаквах да те видя при първата ни среща… опасявах се, че ще дойдеш натряскана до козирката. Но нищо подобно, ти си трезва. Бъди смела. Давай напред. Поне три пъти седмично ми се случва да отворя вестника и да видя името на някой, срещу когото съм предявявал обвинение, докато бях във „Финансови престъпления“, и обикновено става дума за хора, които са в центъра на важна сделка.