Скот Търоу - Обратими грешки

Най-сетне стигна на последния етаж и надникна крадешком през малките прозорчета в тапицираните с кожа въртящи се врати на огромната зала на главния съдия. Видя вътре Ерно, с накрайник за кислород в носа, хванал се здраво за перилата около мястото за даване на свидетелски показания. Настанил се на стол, който сред мраморните колони изглеждаше като купол за кръщаване, Кентън Харлоу изучаващо разглеждаше Ердай и попипваше с пръст забележителния си нос. Първоначалният й импулс бе да отвори вратата и да седне, но тя бързо го овладя. Само че мястото на потенциалните свидетели не беше в съдебната зала. Още по-малко нейното. Резултатът от пътуването до Ръдярд с Артър обаче бяха няколко нощи със странни сънища. След преживените вълнения тя бе признала на Дъфи, че й става все по-интересно какво има да каже Ерно, както и какво ще е въздействието от показанията му из Триградието и в частност върху нея самата.

Близо час прекара в малката стаичка за свидетели, зачетена в перипетиите на Пелопонеската война, когато шумът в коридора й показа, че заседанието е приключило. По навик тя се изправи, за да използва малкото огледало на стената, оправи подплънките на тъмния си костюм и центрира едрата перла върху високата си яка. Десет минути по-късно при нея влезе Артър Рейвън. Изглеждаше сериозен както винаги, но в очите му светеше светлина, която накара Джилиан да му завиди. Беше очевидно, че Артър тържествува.

Той започна с извинения. Мюриъл бе изнесла цяло представление пред съдия Харлоу, заявявайки, че е била изненадана от събитията, и бе поискала двайсет и четири часа, за да се подготви за кръстосания разпит на Ердай.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да дойда и утре? — попита Джилиан.

— Опасявам се. Бих попитал Мюриъл дали смята, че ще има нужда от теб, но честно казано, не мисля, че е подходящо. Нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило. — Рани от битките. Джилиан помнеше. — Мога да ти дам друга призовка, ако ти е необходимо извинение в работата — предложи Артър.

— Не е нужно, шефът проявява разбиране. — Ралф Подолски, мениджърът, който лично я бе наел, беше по-младият брат на Лоуъл Подолски, бивш частен детектив и адвокат, който се бе опарил в същия скандал, сложил край на кариерата на Джилиан. Ралф не бе споменал връзката си с Лоуъл до първия й ден на работа, а след това никога не бе отварял дума по въпроса.

Джилиан прибра чантичката си. Артър й предложи да й покаже как да се измъкне от сградата незабелязано от репортерите, които — побърза да уточни той — в момента били заети с разпъването на Мюриъл. Докато слизаха с асансьора, тя го попита как е протекъл разпитът на Ерно Ердай.

— Смайващо — отговори й Артър.

— Справи ли се Ерно?

— Мисля, че да.

— Ти ликуваш.

— Аз ли? — Самата мисъл, че това е възможно, го смая. — Единственото, което чувствам, е бремето. Нали разбираш, убият ли клиента ти, това не е просто като да загубиш. Ще ти призная, че има нощи, когато се будя по три пъти. Това дело е единственото, за което мисля. Знаеш ли… бил съм, така да се каже, „в окопите“, години наред съм се борил за всеки долар, бъхтил съм се в корпоративното право, където големите компании се боричкат за сделки, от които светът се тресе. Харесвам повечето от клиентите си, искам да спечелят, но честно казано, отвъд това залогът не е голям. Докато ако в случая стане издънка, ще се чувствам сякаш някои е изсмукал светлината от вселената.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Артър й показа тясно коридорче, което никога не би могла да открие сама, и я последва до улицата, обезпокоен да не бъдат забелязани от някой зорък репортер. Съобщи й, че се е съгласил да даде за два водещи телевизионни канала първите си интервюта в своя офис.

„Мортън“ се намираше на три преки от съдебната палата, по път за кантората на Артър в сградата на Ай Би Ем, и той я придружи.

— Имаш ли някаква представа какво впечатление си е съставил съдията за Ерно? — попита тя.

— Мисля, че му повярва. Стори ми се, че това просто беше неизбежно.

— Неизбежно?

— В един момент нещо влезе и се настани в залата — замислено обясни Артър. — Скръб, печал? Не че Ерно се опитваше да предизвика състрадание към себе си. Нищо подобно — той просто не е човекът, който ще накара някой да го съжалява, защото е извършил ужасни неща. Но във всяка негова дума се долавяше… тъга.

— Да, печал — съгласи се Джилиан. Може би точно това беше причината, поради която й се искаше да чуе Ерно. По тротоарите имаше малко пешеходци. Все още бе рано за края на работния ден, когато на улиците щеше да се изсипе тълпа. Денят беше мек, слънцето — ярко и те минаваха от слънце на сянка, докато вървяха покрай високите сгради по Гранд Авеню. Джилиан извади слънчевите си очила от чантичката. Артър я наблюдаваше.