Скот Търоу - Обратими грешки

Харлоу изслуша думите му с безизразно лице, както беше изслушал целия разказ. Артър знаеше, че ще минат часове преди съдията да може да се оправи с масата дребни подробности. Но имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен сега. Харлоу се обърна първо към Мюриъл, за да я попита възразява ли съдът да зададе въпрос. Отговорът й беше, че самата тя има няколко въпроса, но с удоволствие ще предостави на съда да зададе пръв своя. Този вид процесуални дебати Харлоу възприемаше като форма на изящните изкусиш. Той й благодари с лека усмивка и се обърна към Ерно:

— Преди да тръгнете от тук, искам да се уверя, че съм разбрал правилно показанията ви, господин Ердай. Затова питам: правилно ли ви разбирам, че твърдите, че сте се надявали да натопите господин Гандолф?

— За съжаление точно такива бяха намеренията ми, ваша чест — отговори Ерно. — Искам да кажа, че това беше просто опит, ваша чест. Опитвах се да направя каквото ми бе по силите за хлапето, но знаех, че не мога да гарантирам успешен изход. Имах добра представа за процедурната страна на нещата и съзнавах, че Колинс няма да намаже нищо, ако Роми не бъде обвинен и осъден.

— Точно този пункт буди моите недоумения. Вашата идея е била да постигнете целта си, като накарате племенника си да отведе полицията до медальона в джоба на Гандолф. Така ли е? Само че не е ли много плитко скроено? Ами какво щеше да стане, ако се окажеше, че Гандолф има алиби? Или дадеше правдоподобно обяснение откъде има медальона?

— Това, предполагам, би било напълно възможно. Но вие се досещате, че аз никога не бих потвърдил неговата версия за медальона. И не забравяйте за спречкванията му с Гъс. Освен това имах доста ясна представа какво точно щеше да се случи.

— И какво е то?

— Бях готов да се обзаложа, че рано или късно Роми ще си признае.

— Да си признае престъпление, което не е извършил?

— Ваша чест, нека се замислим… — Ерно отново млъкна и дълбоко пое въздух няколко пъти. — Ваша чест, аз съм врял и кипял в тези неща. Каква е ситуацията: убийства, явно дело на луд, и един ненормалник с улика в джоба си и мотив. Но, ваша чест — Ерно вдигна измъченото си изпито лице към стола на Харлоу, — все пак не живеем в рая, нали?

12 юни 2001

Отново В съда

Старата сграда на Федералния съд, пред която имаше колонада от източени коринтски колони, беше част от оригиналния градоустройствен план на Сентър Сити в Дюсейбъл — фокалната точка на широк площад, известен като Федералния площад. Докато Джилиан тичаше по гранитните пътеки, накацалите пред нея гълъби лениво се вдигаха във въздуха, колкото да й направят път. Както в повечето случаи, когато ставаше дума за обществения транспорт на околия Киндъл, автобусът й беше закъснял.

Преди два дни й бе позвънил Артър Рейвън в характерния за него извинителен стил. Съобщи й, че двамата с помощничката му били решили, че ако е възможно, Джилиан трябва да присъства в съда. Искаха да разчитат на нея в случай, че се наложи някой да удостовери истинността на изпратеното до нея писмо на Ердай или да потвърди, че го е получила в края на март, преди да се разбере за назначаването на Артър — събитие, което несъмнено би могло да внуши на Ердай идеята да пофантазира. Искането на Артър я поставяше до известна степен в неловко положение, но тя се бе съгласила да приеме призовката му с неочаквана дори за самата нея готовност.

И сега бързаше по красивото централно стълбище на съда — фина спирала от алабастър — и напразно се мъчеше да прогони от мислите си спомена за последния път, когато бе идвала тук. Датата се бе запечатала в съзнанието й: 6 март 1995. Всички процеси срещу други корумпирани адвокати и съдии, в които бе взела участие като потенциален свидетел, бяха приключили, без да се наложи да дава показания. Помощта й за правителството беше факт. При прочитането на присъдата срещу нея няколко млади заместник-прокурори бяха гарантирали, че е трезва и че доброволно се е съгласила да окаже сътрудничество, след което личният й адвокат бе помолил за снизходителност. Мойра Уинчел, главен съдия тук преди назначаването на Кентън Харлоу, бе предпочела да остане ужасена от престъплението и бе осъдила Джилиан на седемдесет месеца затвор. Присъдата бе поне една, а може би дори две години по-сурова, отколкото бе очаквала предвид указанията към федералния съд за определяне размера на наказанието, особено с оглед на помощта, оказана на прокурорите. Самата Джилиан бе произнесла хиляди присъди и съвсем рядко бе имала абсолютната увереност, че е претеглила точно важността на всички взаимосвързани фактори. Беше се изненадала от нуждата да каже една дума на съдията, след като Уинчел бе свършила с нея. „Разбирам“, бе изрекла Джилиан.