Скот Търоу - Обратими грешки

— Не — все така спокойно отговори Ердай.

— Присъстваше ли на местопрестъплението?

— Не.

— Имаше ли план да ви помага в извършването им?

— Не.

— Помогна ли ви по някакъв начин да прикриете престъплението?

— Не.

Тук Артър си позволи нова драматична пауза. Най-сетне в дъното на залата настъпи раздвижване — двама от репортерите изхвръкнаха в коридора, където беше позволено да използват клетъчните си телефони. Артър се поколеба дали да не провери реакцията на Мюриъл, после сметна, че това може да се възприеме като злорадство, и се въздържа да погледне към нея.

— Господин Ердай — продължи той, — искам да ви помоля да разкажете със собствени думи историята на случилото се на четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година, на събитията, прехождащи трагедията, и какво точно е станало в ресторант „Парадайз“. Моля ви, не бързайте. Просто разкажете всичко пред съдията така, както го помните.

Видимо отслабнал, Ердай сложи едната си ръка върху перилата, за да може да се извърне към Харлоу. Сивият му костюм, твърде плътен за сезона, почти не се набръчка.

— Имаше една жена — започна той, — която работеше на летището. Луиза Ремарди. Продавачка на билети. Не искам да говоря лошо за покойните, но тя беше лека жена. А аз допуснах грешката да се забъркам с нея. Нали разбирате, ваша чест, първоначално го правех заради тръпката, но малко по малко тя ми влезе под кожата. Само че точно когато го забелязах, тя започна да се отдръпва. И това вече ме побърка. Признавам го… — Ердай докосна възела на вратовръзката си, за да го поразхлаби; Харлоу, седнал на високия си съдийски стол, сложи очилата си върху бележника, за да може да наблюдава Ердай, без нищо да го отвлича. Ерно пое дълбоко дъх и продължи: — Така че започнах да я държа под око. И естествено една нощ видях онова, което бях заподозрял. Беше вечерта на трети юли. Луиза се срещна с някакъв тип на паркинга на летището зад един тъмен ъгъл и както можете да се досетите, скочи при него в колата. Сега ще разберете колко ненормален съм бил, защото изгледах всичко отначало докрай. Всяко помръдване. Близо четиридесет минути.

Ерно беше набрал инерция и Артър не искаше да го прекъсва, но някои процедурни формалности трябваше да се спазят.

— Можете ли да идентифицирате мъжа, който беше с госпожица Ремарди?

— Нямам никаква представа кой беше. А и това не ме интересуваше. Важното за мен бе, че тя лъска нечий бастун. — Чу се прихване и Ерно отмести поглед към седалките. — Съжалявам, ваша чест.

Харлоу, който бе известен с пиперливия си език, му махна с ръка да продължи.

— Та значи, насити му се тя накрая, тръгна си, а аз я последвах. Стигна до Гъс. Говоря за ресторанта му. „Парадайз“. Влязох след нея. Стана голям скандал, признавам. Казвам й, че е курва, а тя ми крещи, че не я притежавам, че съм женен и че не мога да й налагам различни от моите правила на поведение. Не знам дали си представяте… — Ерно поклати жълтеникавото си лице и сведе очи към ореховия парапет на банката за свидетели, погълнат от спомена. — Естествено скандалът привлече вниманието на Гъс. Беше пуснал персонала да си ходи за празника, така че беше останал самичък. С две думи: дойде, каза ми да се пръждосвам, а аз му препоръчах да си го начука. И хванах Луиза, за да я изведа с мен. Тя пак се разкрещя, започна да ме удря, и в този миг отново се появи Гъс, този път с револвер. Само че беше сбъркал човека. Аз съм преживял какво ли не, а освен това познавах Гъс. Той просто не можеше да застреля никого. Казах му го в очите. Но тогава Луиза посегна и сграбчи револвера. „Да, ама аз мога“, така каза. Мисля, че наистина би могла. Така че се хвърлих да взема оръжието. Опитах се да й го издърпам от ръцете и изведнъж… „бум“. Точно като в някой шибан филм. Кълна се, че когато го държеше Гъс, беше на предпазител, но може би докато сме се боричкали… Както и да е, изведнъж видях в тялото й дупка. Точно в средата на тялото й. Не стига това, ами оттам излизаше дим. Тя погледна натам… изненадана, сякаш искаше да каже: „Ама какво е това, по дяволите“, а димът продължаваше да излиза. И после потече кръв, все повече и повече… Гъс тръгна към телефона, явно за да повика линейка, но аз му викнах „Чакай“… „Чакай? Какво да чакам? Да умре?“ Само че аз имах нужда от минутка, за да обмисля нещата, ваша чест. Да осъзная случилото се. Защото много добре си представях как могат да се развият нещата. Двайсет години бях работил за компанията, но ако той вдигнеше телефона… Направо виждах заглавията във вестниците. „Директор убива служителка“, „Шеф на сигурността дърпа спусъка“. Адиос работа. Край на щастливите вечери насаме с жена ми. Но не това беше най-лошото. Бедата бе, че имах зад гърба си друго случайно застрелване преди много време. Така че попаднеше ли делото ми в ръцете на някой по-строг прокурор, отивах в затвора като нищо… Та, значи, трябваше ми минутка, една-единствена минутка, за да дойда на себе си, или честно казано, за да спра да треперя от страх. Нищо друго не исках от него, само някакви си шейсет секунди. Но Гъс… Гъс се беше вбесил. Стрелба в неговото заведение. С неговия револвер. Така че, когато му повторих: „Чакай“, той не спря, а отиде при телефона и вдигна слушалката. А аз не бях на себе си. Единственото, което исках, бе да овладея ситуацията. Пак му казах да спре. Предупредих го, че ще го убия. Не спря. И го застрелях. Добър изстрел, много добър… — повтори Ерно скръбно. — В главата… Връщам се значи в сепарето. Виждам, че Луиза е пътник. Ясно беше, че ще загуби много кръв и ще умре. Но какво да направя аз? Най-сетне имам минутка за размисъл. И осъзнавам, че единственият ми избор е някак да се измъкна. Не мога да променя нещата. Най-лошото, което можеше да ми се случи, бе да ме хванат. Но поне щях да опитам… С две думи, реших да го направя да изглежда като обир. Върнах се и извадих всичко от касата. Свалих часовника на Гъс, пръстените му. Избърсах масата, на която бе седяла Луиза, така че да няма отпечатъци. И в този миг с периферното си зрение виждам нещо в другия край на ресторанта. Не съм съвсем сигурен, но се сещам, че може да е имало някой в друго сепаре, когато съм влетял след Луиза. Решавам да разгледам по-добре за всеки случай и… ето ти на, в далечния ъгъл виждам един тип да се крие под масата. Някакъв напълно непознат. Като мен. С костюм и вратовръзка. Осъзнавам, че не е могъл да опита да избяга, защото аз съм бил през цялото време между него и вратата, така че е проявил съобразителността да се скрие, но не стана. Лош късмет. Това е. Липса на шанс. Намерих го… Измъкнах го изпод масата. Започна да бърбори нещо, не че му разбирах, но знам какво ми казваше. Същото, което щях да моля и аз: „Не ме убивай, няма да кажа на никого“. Бръкна се за портфейла и ми извади снимка на семейството си. Сигурно е видял някой да го прави по телевизията. И аз му казвам истината: „Не искам да те убивам, приятел. Недей да мислиш, че искам да те убия“. Казвам му да издърпа Гъс долу до фризера. Луиза вече беше хвърлила топа, така че му наредих да направи същото и с нея. После го завързах там… Пол, мисля, прочетох някъде по-късно, че се казвал Пол. И през цялото време се питам възможно ли е да не го убия. Мисля си има ли начин да ослепее, да кажем да му мушна вилица в очите или нещо подобно, и да го оставя да си живее. Само че, Господи, това ми се видя по-трудно, отколкото да му тегля куршума… Не знаех, наистина дотогава не знаех дали мога да убия човек просто така. Да, знам, че лесно кипвам, избухлив съм, малко ми трябва. Знам… Както стана с Гъс. Но да убия някого ей така… хладнокръвно… просто защото трябва да избирам между него и мен?… Когато бях малък и още живеехме в Унгария, убиха баща ми, защото един от съседите го издал на тайната полиция. Това ми остана за урок. Никога не съм очаквал нищо от никой друг, освен от моето семейство. Дотогава… някак предполагах, че понякога нямаш избор и правиш каквото трябва да се направи. Но не съм вярвал, че ще се случи на мен. И не знаех ще мога ли. Сега знам. Защото го убих. Застрелях го в тила и видях, че животът го напусна в мига, в който той рухна по очи на пода. После свалих от Луиза бижутата й и й оправих дрехите. Сетих се за срещата й на паркинга. Не бях сигурен какво ще покаже аутопсията… — Той отново направи пауза, за да възстанови дишането си. В огромната съдебна зала се чуваше само съскането на кислорода от бутилката. Артър бе единственият, който стоеше прав. Струваше му се, че никой сред останалите не може да намери сили да застане на крака. Върху лицата в галерията бе изписано страхопочитание… може би пред изключителността на стореното зло или от неправдоподобността на това, че с най-обикновени думи могат да се опишат действия, на които нормалните хора са неспособни. Всъщност дали наистина беше така? Защото въпреки смайването всички чакаха в захлас следващите думи на Ерно.