Скот Търоу - Обратими грешки

— Бракът на титаните — обади се той. — Суперадвокатът и областната прокурорка.

Но Мюриъл продължаваше да се дразни, че амбициозната жена е много по-добре приета в обществото, когато е омъжена за амбициозен мъж. Всъщност може би бе разбрала тази истина едва след като се бе омъжила за Талмадж.

— Още не са ме избрали, Лари.

— Е, не си представям как можеш да се разминеш. Че кой, по дяволите, ще се изправи срещу теб? В гилдията до един са подредени зад гърба ти. Спечелила си всички жени до една, да не говорим колко полезни ще ти бъдат приятелите на Талмадж с чековите си книжки. Вестниците предсказват, че не след дълго ще станеш и сенатор.

Сенатор. Кмет. И двете й харесваха. Но понеже съзнаваше, че издигането до тези постове е съпроводено и от удачно стечение на ред обстоятелства, тя отказваше да гледа на подобни предсказания като на нещо повече от забавно четиво.

— Това е работата, която желая, Лари. Честно казано, кандидатирам се, понеже се оказа много лесно. Нед излиза от играта. Талмадж ще натиска бутоните отдалеч. Но дори и при това положение понякога спирам и се замислям къде се навирам.

— Глупости. Та ти никога не си имала друга мечта.

— Не знам, Лари. — Тя се поколеба — наистина се опитваше да разбере накъде я влачи инерцията, после се отказа, както впрочем винаги бе постъпвал Лари. — Само преди година ми минаваха мисли, че ще трябва добре да преценя дали да се кандидатирам. Но вече приех факта, че никога няма да забременея. А това беше основният ми приоритет. Зная толкова много за безплодието… — Тя спря. Никога не бе изпитвала съжаление към себе си, но когато се замислеше за годините изследвания, вземане на лекарства, промивките, дебненето на часовника, броенето на дните, меренето на температурата, надеждите… Понякога тези спомени се оказваха по-силни от нея. Докато беше млада, никога не се бе питала докъде ще я доведе волята да бъде някой в този свят. Само че тази дадена някога клетва, че ще направи всичко, за да остави следа за вечността, сега поета от ръцете на природата, водеше до изгарящо желание да се възпроизведе, да отгледа живот, да предаде наученото, да обича. И никакво друго чувство, изпитвано досега, нито вихърът на либидото, нито гладът, още по-малко амбицията, не можеше да се сравни със силата на онова, което бе надникнало в душата на Мюриъл, след като се бе омъжила. Сякаш самото й сърце бе влачено напред от грамадно колело… под което, с течение на времето, се бе оказало смазано. И оттогава Мюриъл бе заживяла с чувство на обреченост и знаеше, че това ще продължи до последния й ден.

Лари я слушаше загрижено, но погледът в сините му очи бе неподвижен. Накрая каза:

— Е, можеш да разчиташ на гласа ми, Мюриъл. Искам да станеш областен прокурор. За мен е важно да постигнеш онова, което си искала. — Каза го твърдо и на нея й стана приятно, че продължава да цени толкова високо приятелството им.

Донесоха сметката и двамата заспориха кой да плати, но накрая Лари надделя. Напомни й, че е богат. След това продължиха пеша през обедното задръстване към старата сграда на федералния съд.

Кентон Харлоу, главен съдия на областния съд, вместо да разпореди на съдия на магистратурата да присъства на снемането на показанията, бе решил да направи това лично. Процесуалната страна на казуса бе доста необичайна, но от друга страна, бе естествен резултат от усилията на Конгреса да сложи край на безконечните обжалвания, позволяващи екзекуциите да се отлагат с години. Апелативният съд, където по правило никога не се изслушваха свидетели, все пак разполагаше с правото да прецени уликите, открити през краткия интервал, разрешен за допълнителни следствени действия, и да реши сам дали делото следва да продължи — функция, традиционно запазена за съдиите, слушащи дела и съдебната зала на областния съд. Никой от тези, с които Мюриъл бе разговаряла, не бе минавал някога през подобна процедура.

Главният съдия председателстваше в така наречената Церемониална съдебна зала. Количеството кафяв мрамор зад гърба му беше достойно за църковен храм. Но вниманието на Мюриъл скоро бе привлечено от нещо друго. На първата редица седалки от орехово дърво, върху аленочервени възглавнички, седяха представители на пресата, но не само обичайните репортери, лъскащи седалките години наред в отразяване на поредния работен ден на съда. Освен тях се виждаха няколко добре познати от екрана лица на телевизионни репортери: Стенли Розенбърг от „Канал 5“, Джил Джоунс, няколко други… както и двама художници за скици на участниците. Единственото обяснение за присъствието им можеше да е, ако Артър ги бе предупредил, че предстоят големи събития.