Скот Търоу - Обратими грешки

— Искаш да кажеш, че няма да ми се наложи да правя компания на Ерно? — попита той шеговито и продължи сериозно: — Защото все повече ми се иска да зарежа тоя занаят.

— Ти никога няма да напуснеш полицията.

— Така ли мислиш? Само че аз вече си събирам документите, Мюриъл. Ако си забравила, правя петдесет и пет през ноември и на първи януари две хиляди и втора си тръгвам. А хората винаги ще се убиват едни други. И аз зная по този въпрос всичко, което има да се знае. Освен това догодина избираме нов командир на детективите и това ще бъда или аз, което е нелепо, или някой друг… което е още по-смешно. Остаряваме… И знаеш ли, онази история с ремонта на старите къщи — вече имам шестима работници. Петдесет и четири години са много за две дини под една мишница.

— Шестима?

— Миналата година завъртяхме осем къщи.

— Божичко, Лари. Ти сигурно си богат.

— Е, не като теб и Талмадж, но не се оплаквам. Даже бих казал, че съм съвсем добре. Много по-добре, отколкото е очаквал някой в рода ми. Има ни дори на борсата. На хартия струваме един бог знае колко, но на практика се държим на косъм. Засега. — Той се усмихна, сякаш малко изненадан от думите си, после я попита как са нещата при нея.

— Добре — отговори тя и не навлезе в подробности. Истината бе, че водеше надпревара с времето, която започваше още на разсъмване с постоянната тревога ще намери ли време за всичко — страх, който за разлика от много други, имаше съвсем реални основания. Но от друга страна, водеше разнообразен живот: радваше се на прекрасна работа, разполагаше с пари и имаше едно чудесно малко момче. Така че съсредоточаваше вниманието си върху тези неща и не обръщаше голямо внимание на разочарованията.

— Как е бракът ти? — осмели се да попита той.

Тя се изсмя отново, този път високо.

— Ние, възрастните, не се разпитваме за браковете си, Лари.

— Че защо не?

— Окей, как тогава е твоят? Ти май така и не намери кураж да си тръгнеш, а? Да не би двамата с Нанси да сте подписали мирно споразумение?

— Е, на теб ли да обяснявам как се получава? — каза Лари. — След като ти ми отказа, така и не намерих жената, която да те замести. — Фразата прозвуча фалшиво, но той се усмихваше невъзмутимо. — Искам да кажа, че всичко е наред. Нанси е свестен човек. Наистина… Можеш ли да кажеш нещо лошо за жена, която приема децата ти? Трябва да не си на ред. Но животът, уви, не е идеален.

— Така изглежда.

— Казвам ти, все по-често се замислям за баба ми и дядо ми. По майчина линия имам предвид. Когато станал на шестнайсет, родителите на дядо ми го дали да чиракува за майстор колар — тогава това било професия с бъдеще — и му намерили жена. Видял баба за пръв път две години по-късно… три дни преди да се оженят. Но като прелистиш книгата шейсет и пет години напред, се оказва, че те са пак заедно. И знаеш ли кое е удивителното? Няма да се сетиш. Не са си казали една сопната дума през цялото това време. Иди ги разбери. — Докато говореше, пръстите му машинално си играеха с топчето на капака на евтиния алуминиев чайник. Мюриъл го слушаше и й беше приятно. Изглежда, между хората съществуваха връзки, които просто не можеха да бъдат скъсани. И може би да спиш с някого беше именно такава връзка. Поне за нея. А сигурно и за много други. Знаеше, че до края на живота си ще носи в себе си късче от Лари. — Окей, така че сега е твой ред — сепна се Лари. — Трудно ли ти е? Гледам понякога Талмадж, когато го показват по телевизията, и честно ти казвам, мисля си, че не е лесно вечно да се преструваш.

— Да си омъжена за Талмадж не изисква нищо повече от чувство за хумор и официална черна рокля. — Тя се засмя на думите си, но почувства смътна тревога от подтекста. Беше прекарала всичките тези години с мисълта, че никога няма да се предаде пред дребните неща, както правеха останалите. Нормално. Средно. Горе-долу. От самото споменаване на тези думи коленете й отмаляваха. — Талмадж си е Талмадж, Лари. Това е като да се возиш в една карета с бога — слънце. Винаги ти е топло от сиянието. — Съпругът й водеше живот, достоен за третото хилядолетие: на самолет по три-четири пъти в седмицата. Клиентите му бяха пръснати по целия свят и сред тях фигурираха няколко правителства. За Талмадж понятието „дом“ означаваше най-общо място, където да изостави блестящата публична персона и да се усамоти в изненадващо тъмната си интимна същност. Оставаше буден до късно, пиеше уиски, седеше умислен и лекуваше нанесените му рани, останали незабелязани заради изливащия се във вените му адреналин. И макар нормалното му състояние да бе на замайване от размера на съпътстващия го успех, изпаднеше ли в мрачно настроение, вярваше, че светът го е обсипал с облаги единствено за да го унизи и да докаже, че той не е достоен за онова, което има. И от нея се очакваше да го утешава, което понякога не бе леко и продължаваше дълго. — Той ме уважава — продължи тя — и за мен това означава много. Изслушваме се. Съветваме се взаимно. Прекарваме маса време в разговори. Хубаво е…