Скот Търоу - Обратими грешки

За пред съда Лари се бе облякъл в ленено спортно сако и дори си бе сложил вратовръзка и трябваше да му се признае, че изборът му е доста стилен. Всъщност той винаги бе харесвал хубавите дрехи, бедата бе, че напоследък те не пасваха на тялото му. Беше наедрял и някак омекнал, а остатъците от косата му — копринена и бяла — бяха грижливо сресани. Въпреки всичко осанката му излъчваше силата на човек, който си знае цената. В мига, в който я видя, той се усмихна широко и тя почувства искреността му: усмивката му беше приятна, някак гъделичкаща, изразяваща удовлетвореност от това, че макар животът да е непредсказуем, човек може да оцелее, като взема правилни решения.

— Здрасти… — каза тя.

— Здрасти — отговорим въодушевено Лари.

Попита го дали има нещо против да се отбият някъде да хапнат:

— Мисля, че можем да намерим нещо на път за Федералната сграда и да поговорим насаме за това тъпо слушане.

— Жестоко — одобри Лари. Използваше младежкия жаргон на синовете си и тя се усмихна и се поинтересува как са момчетата. — Не съм сигурен, че са мои. Почвам да си мисля, че са издънка на Сатаната, докато е бил надрусан със спийд 10 10 Синтетичен наркотик от групата на амфетамините. — Б.пр. . — Носеше снимки в портфейла си. Майкъл бе на двайсет, първокурсник в Мичиганския университет. По-малкият, Дарел, беше гимназист, училищен герой, по подобие на баща си и брат си, макар да играеше европейски вместо американски футбол. Лари обясни, че както вървели нещата, със сигурност щял получи стипендия. — Ако не го убия преди това, разбира се. Нямаш представа как ми се зъби. Родителите ми, които са още живи и здрави, ни гледат и казват, че сме като в старите семейни филми. Щели сме да ги уморим от смях.

Мюриъл го въведе в кабинета си за секунда, за да му покаже снимки на Тео, първия внук на Талмадж. Макар да бе само на три годинки, нямаше никакво съмнение, че се е метнал на дядо си — също така едър и набит. Беше страхотно хлапе, мила душа, най-хубавото нещо в живота й.

— Нали не е на двама ви с Талмадж? — подметна Лари. Беше най-омразният въпрос, който можеше да й бъде зададен, и тя мразеше да отговаря на него, но беше ясно, че Лари няма предвид нищо повече от това просто да освежи паметта си.

— Така и не можахме — отговори му тя и тръгна към вратата.

Докато слизаха с асансьора, Лари я помоли да му обясни смисъла на предстоящото слушане.

— Рейвън е подал молба за депозиране показанията на някой си Ерно Ердай, когото ти би трябвало да познаваш — обясни късо тя.

— Вярно е, познавам го — потвърди Лари.

— Хубаво. Значи Артър иска официално снемане на показанията в присъствието на съдия, за да може съдията да удостовери истинността на показанията, тъй като Ердай няма да може да присъства на делото, ако има такова. Той умира от рак.

— Умира?! Господи, не може да се каже, че му вървеше през последните години. Знаеш ли цялата история? — Като завеждаща сектор „Престъпления с използване на насилие“ тя се бе запознала със случая на Ердай преди четири години. Бивш полицейски кадет, висш служител на Ти Ен и уважаван гражданин изпада в амок в бар за полицаи. Мел Тули го бе защитавал и бе направил чудеса, за да му издейства условна присъда, дори бе успял да убеди адвоката на жертвата, Джексън Ейърс, да потвърди, че не би имал възражения. Уви, нямаше никакъв начин тя да покаже снизходителност по отношение на някой само защото той живеел в предградието. В края на краищата седмично изпращаха зад решетките поне двайсетина чернокожи, защото са застреляли някого. Така че Ерно трябваше да влезе зад решетките. — Между другото, на колко години е Артър? — попита Лари.

— Все още е способен да се бори със зъби и нокти, сякаш се спасява от удавяне. Много е свестен.

— Знаеш ли, винаги ми е било приятно да нося дела на Артър. Може да е като работен кон, а не състезателен, но си върши работата много съвестно.

— Ами да, точно това прави. Върши си работата. Изпипва нещата. Вярно, че не му стана приятно, когато Апелативният съд му набута това дело, но сега проявява голяма изобретателност. Тази седмица например твърди, че Ердай е ключов свидетел.

— Да бе, „ключов“! — Лари се усмихна. — „Ключов“ за кого?

— Схващаш нещата. — Тя също се усмихна. — Ще ти се наложи да дадеш някои обяснения. В молбата се споменава, че Ердай се е опитал да те уведоми за съществуването на оневиняващи улики, които ти си укрил.

— Ако знаеш как мразя да се занимавам с тези глупости — въздъхна Лари и набързо окачестви цялата акция като дивотия. — Ерно ми написа от затвора две писма. Само че същото направи и с половината полицаи на служба: търсеше помощ, когато го опандизиха. И как, по дяволите, трябваше да постъпя? Да му пратя поздравителна картичка ли? Мен ако питаш, Ерно се е сдушил с мафията вътре. Измислил е нещо, така ли?