Скот Търоу - Обратими грешки

— С градинарство?

— Искам да кажа, че ми харесва. Обичам да отглеждам неща, които растат. Това има ли някакво значение за теб?

— Лари… — само каза тя.

— Мисля, че знам от какво имам нужда в тоя живот. А онова, което съществува между нас… мисля, че и двамата не сме били много честни. Има много…

— Има. — Тя го докосна по ръката. — Но, Лари… — Сега тя бе затруднената. Помръдна на седалката, лицето й изплува в светлината и той видя, че очите й са затворени, а клепачите и потрепват от напрежение. — Не мисля, че трябва да продължаваме. Аз поне не мога. Вече ме няма.

Думите й го нараниха дълбоко, много по-лошо, отколкото в ресторанта, и той усети въздуха в гърдите му да го изгаря. „Господи — мина през главата му, — какво прецакано същество съм! Да опитвам да сваля жена, която ми казва, че се жени за друг.“

— Ще се чувствам като пълен идиот, ако взема да се разплача.

Тя посегна и го погали по тила.

— Стига, Лари… Боже господи, никога не сме се заклевали, че това е завинаги. Недей така…

— Нали точно това се опитах да ти кажа. Трябваше да бъде.

— Беше много хубаво, Лари. Беше хубаво във всичко, което можеш да си помислиш. Но беше само заради тръпката, Лар. Нали сами пожелахме да е така? Искахме да е тайно. Да се чукаме като зайци. Само че не можем да се преструваме, че това е нормален живот. Да, на мен много ми харесваше. Беше страхотно… — Тя се засмя и звънкият й глас прозвуча странно в колата — смях, говорещ колко весел е споменът за нея. После го стисна през раменете и доближи лицето си до неговото: — Имахме невероятни мигове — продължи тя и сложи ръка върху бедрото му, за да покаже какво има предвид. Той бутна ръката й, но тя я върна. Направиха го няколко пъти. Смееха се. И двамата изпитваха удоволствие от физическия допир и от облекчението, което им носеше. Накрая той я хвана здраво за китката, а тя свали другата си ръка от раменете му и смъкна ципа му. Той обаче я отблъсна.

— Нямам нужда от последна тръпка, Мюриъл.

— Но аз имам — отговори тя по обичайния си безстрашен начин и отново сложи ръката си, където беше. За миг Лари си помисли, че е неспособен да изпита възбуда, но не се оказа прав. Тя зарови лице в скута му и за миг той беше готов да се предаде, но после внимателно я отмести.

— На паркинг сме, за бога!

Тя запали, подкара и зави зад ъгъла, без да сваля ръка от втвърдения му член. Когато спря, се захвана с него съвсем сериозно. Лари гледаше пред себе си. Разбираше, че се намират в правилния за тези неща квартал — зад тези сгради, под тези увиснали телефонни кабели, сред разхвърляните отпадъци и ръждясалите контейнери за боклук миговете удоволствие често се купуваха за няколко долара и се предлагаха крадешком. Но Мюриъл се постара, без да се притеснява и без да бърза: езикът й галеше главичката, гъделичкаше ръба, устните й смучеха, спускаха се надолу, плъзваха се нагоре и пак, и пак… Тя внимателно следеше реакциите му и знаеше във всеки момент какво да изпробва. Такава беше истинската Мюриъл — смела. Наслаждаваше се на силата, която една жена получава от това, че е желана. „Господи, защо правим това, защо съм такъв кретен?“ — въртеше се в главата му. А когато дойде моментът на върховната наслада, имаше чувството, че не е спирал да плаче…

22 май 2001

Нормална

— Ей, май просто не можеш да се откъснеш от мен — пошегува се Рути — надзирателката, която бе придружила Джилиан първия път. Държеше масивната врата полуотворена, скрила едрото си тяло зад нея, и викаше с пръст Джилиан като стара приятелка, а на Артър само кимна. — Не каза ли, че двамата с Ерно сте приключили? — попита Рути, докато я следваха по мрачния тухлен коридор. Артър обясни, че лейтенантът е настоял Джилиан да присъства, и Рути се изсмя: — Има едни хора, дето не им стигат всичките правила, с които трябва да се съобразяваме, и само измислят нови. — Джилиан беше на същото мнение. Затворническата управа беше ненадмината, опреше ли до безусловно спазване на реда. На всичко отгоре сред тях имаше и отявлени садисти, които изпитваха върховно удоволствие да виждат хора зад решетките. Но в Алдерсън Джилиан беше срещнала много надзирателки като Рути, състрадателни създания, приели затвора просто като най-добре платената работа, която са успели да намерят, или защото се чувстваха щастливи сред хора, които нямат моралното право да ги гледат надменно.

Докато стигнат в лазарета, Рути вече бе успяла да предложи на Джилиан да я върне веднага след като Артър се види с Ердай, защото според нея лейтенантът никога нямало да разбере какво е станало. Джилиан, разбира се, беше любопитна да научи какво има да каже Ердай, но времето, когато изслушваше свидетели и сравняваше историите им с веществените доказателства, отдавна бе отминало. Най-безопасно за нея щеше да е да не присъства.