Скот Търоу - Обратими грешки

— Така мисля.

Лари се облегна на черните дъски на ламперията. Макар сам да бе казал как ще постъпи тя, изглеждаше изумен.

— Хм… да — каза накрая след дълго мълчание. — Богатите момчета винаги получават хубавите мацета.

— Това ли е според теб, което ни привлича?

— Е, говоря за всичко в тази връзка: богатство, слава, власт. Талмадж може да направи много неща за теб. — Разговорът беше тръгнал зле от самото начало. Мюриъл отмести поглед, за да не отговаря. — Не ми казвай, че не е така.

— Не е — отговори тя.

По лицето на Лари минаха няколко многозначителни гримаси. Личеше си, че полага усилия да се сдържи, но въпреки това щеше да изтърси нещо, ако Джон не се бе появил в този миг с две пържоли и пържени яйца. Като попита дали може, Джон си открадна цигара от оставената на масата кутия на Мюриъл и я изпуши, докато те ядяха. През цялото време беше неспокоен — дърпаше си обецата, гризеше си ноктите и не спря да задава въпроси. Личеше си, че още не е свикнал с мисълта, че убиецът на баща му най-сетне е заловен. Изглежда, най-много го безпокоеше мисълта, че това не е някакъв изверг, изпълзял от канализацията, а човек, когото самият той често бе виждал в заведението.

— Аз още… ама наистина… татко мислеше, че той е забавен. Е, досадник, разбира се. Но на татко му беше весело да го гони. Веднъж го подгони с нож в едната ръка и сандвич в другата. Даде му сандвича и после му каза, че ще го убие, ако посмее да влезе пак. Беше нещо като… съревнование. И за двамата. Този… как беше?… Гандолф, надникваше през витрината, за да види дали татко е вътре, после влизаше бавно и спокойно, сякаш той е собственикът, а след това, когато татко излезеше от кухнята, побягваше презглава. И това се случваше поне веднъж седмично.

Джон продължаваше да си спомня подробности, а Лари и Мюриъл се опитваха да му обяснят абсолютно случайния характер на трагедията.

— Виж, не вярвам, че това ще ти донесе облекчение — каза Лари, — но аз мисля, че баща ти може би посвоему го е обичал. И ако Катерицата не е бил взел голяма доза и може би ако не е бил видял онази жена, тогава нещата вероятно са щели да свършат кротко, както дотогава. Само че онази нощ ситуацията е била по-различна. Онази нощ Катерицата е почувствал с особена сила всичко, което е искал през целия си живот, но до което никога не е могъл дори да се докосне, и нещо в него е избухнало. Със същата сила, с която би гръмнала газовата инсталация под този ресторант. Знам, тъпо е, но такава е жестоката истина, Джон… такъв е животът. Нещата невинаги свършват добре. — Мюриъл забеляза, че Лари я поглежда крадешком, докато го казваше.

Когато си тръгнаха от „Парадайз“, беше почти четири. Лари беше толкова скапан, че имаше чувството, че се разпада. В съзнанието му се въртяха тревожни образи от кошмарни сънища. От другата страна на улицата се чуваше вечният шум на магистралата. Да излезеш в четири сутринта на магистралата. Какво, по дяволите, можеше де те накара да го направиш? Шофьори на тирове, надяващи се по това време на денонощието да прекосят града по-бързо, брокери, хвърлили око на презокеански борси, любовници, напуснали чуждо легло посред нощ, за да се доберат у дома преди съмване. Цяла вселена от специални нужди се носеше забързана нанякъде.

В ресторанта Лари се бе опитал да утеши сина на Гъс не заради него, а повече, за да намери сам утеха. Не се бе получило. Джон не бе спрял да дърдори за всичките корави типове, срещу които баща му някога се бе изправял — мафиоти, изнудвали го да купи от тях покривки за масите, и гангстери, натрапвали му „протекцията“ си, — и сега, докато стоеше до Мюриъл, Лари имаше чувството, че сърцето му се е скъсало.

— Мюриъл — обади се той със същия умолителен глас, който бе чул да излиза от устата му още докато бяха пред затвора, — трябва да поговорим.

— За?

— За Талмадж… — Той безпомощно вдигна ръка във въздуха. — За всичко.

— Не искам да говоря за Талмадж.

— Не… изслушай ме.

Беше толкова изморен, че му се виеше свят, а на всичко отгоре и стомахът му не беше съвсем наред… и беше отвратен от себе си. От няколко дни бе разбрал защо налива в този проклет случай енергия като лекар, който се опитва да съживи мъртво тяло. Но бе успял. Правеше го заради Мюриъл, тя беше първопричината. Но макар да бе прозрял това, не бе разбрал всичко. Нещата бяха по-дълбоки: той не искаше само да бъде до нея. Дори мисълта за евентуалното чукане не го вълнуваше чак толкова. Не, в закърнелия му тийнейджърски мозък само допреди малко бе звучала една нелепа опера. Той щеше да залови „лошия“, а Мюриъл щеше да се осъзнае и да види в него най-добрия мъж на света. Щеше да тегли една майна на Талмадж и щеше да зареже идеите си за марш към славата. Но в един момент тази комична мотивация се бе разкрила пред него в пълния си блясък — толкова късно и толкова кристално ясно — и сега той се чувстваше унизен и смазан. „Голям детектив съм, няма що.“