Скот Търоу - Обратими грешки

На 4 юли 1991 случайно видях през витрината позната жена и влязох вътре. Казваше се Луиза Ремарди и я поздравявах, когато се навъртах на летището.

Когато влязох на 4 юли, Гъс ми каза, че съм искал да се помотая, да се скрия и да го изчакам да затвори, за да открадна нещо. Бях взел доза Пи Си Пи и думите на Гъс ме ядосаха. Започнахме да си крещим. Гъс тръгна към касата, за да извади револвера, но аз го изпреварих. Той продължи да ми крещи и да ме обижда, после отиде при телефона, за да повика полицията, и тогава аз го застрелях. Не мислех.

Луиза се развика, че съм бил побъркан и всякакви други неща, и не спираше. Когато отидох при нея да й кажа да млъкне, тя скочи върху револвера и застрелях и нея. В ресторанта имаше още един човек, бял. Беше се скрил под масата, но аз го видях. Насочих револвера срещу него и му казах да издърпа Гъс и Луиза долу, на студено в избата. Когато свърши, не изчаках и секунда и застрелях и него, после откраднах каквото можах от всички и си тръгнах. Отървах се от револвера. Не съм съвсем сигурен къде точно.

Бях взел голяма доза Пи Си Пи, така че не помня всичко съвсем ясно. Това е всичко, което мога да си спомня. Много съжалявам за онова, което направих.“

Мюриъл седеше срещу Катерицата в стаята за разпит. Непосредствено до тях техник-криминолог фокусираше видеокамера на триножник. Малък прожектор осветяваше с мощния си лъч Катерицата, който беше облечен с яркооранжев затворнически комбинезон. Катерицата мигаше под ослепителната светлина, позапъна се на едно-две места, докато четеше, и дори помоли Мюриъл да му напомни някои думи. Първият път бе пълен провал и още по средата се отказаха и започнаха отначало. Ръцете му трепереха, докато държеше листа, но иначе изглеждаше съвсем прилично.

— Това ли е всичко, което имате да кажете в заявлението си, господин Гандолф?

— Да, госпожо.

— Вие ли го написахте?

— Детективът ми помогна.

— Но отразява ли това заявление по най-добър начин, доколкото можете да си спомните, случилото се на Четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година?

— Да, госпожо.

— По същия начин ли описахте случилото се пред детектива?

— Да, след като обсъдихме нещата, да.

— Бил ли ви е някой, или заплашван ли сте с насилие, за да ви принудят да направите това заявление?

— Не, не мога да си спомня.

— Добре, но щяхте ли да запомните, ако някой ви беше ударил?

— Никой не ме е удрял.

— Даваха ли ви храна и вода?

— Имам. Нещо не ми се яде много.

— Ще направите ли някакви оплаквания във връзка с отношението към вас?

— Ами, знаете ли… Оплесках се в гащите. Това не беше хубаво. Сякаш съм дете. — Катерицата осъдително тръсна чорлавата си глава. — По-добре да не говорим за тези неща сега. — Помълча и допълни: — И освен това едва не ме простудиха до смърт.

Мюриъл погледна Лари.

— Наложи се да отворя прозореца, заради вонята. — Нямаше нужда да й обяснява, гадната миризма още се усещаше.

— Лайняна история — пошегува се Лари.

Тя му отговори с изречението, което баща й винаги използваше на влизане в единствената им обща баня:

— Мирише сякаш някой е умрял вътре. — По-късно напомни на Лари да включи панталоните на Гандолф като веществено доказателство, един вид признание на вина.

След това попита Роми дали има какво да добави.

— Още не мога да повярвам, че съм направил такова нещо — каза той. — Аз съм човек, който не може да убие дори муха. Никога не съм правил такива работи. — И стисна главата си с ръце.

— Край на записа. Нула часът и трийсет и две минути, девети октомври. — Мюриъл кимна и техникът изгаси прожектора.

Дежурният полицай дойде да отведе Роми в предварителния арест до шест сутринта, когато щяха да го отведат в затвора. С оковани на гърба ръце Роми беше замаян и притихнал, точно както бе изглеждал през цялото време на разговора с Мюриъл.

— До скоро, Роми — обади се Лари.

Роми се обърна и кимна.

— Какво си му направил? — попита Мюриъл, когато Роми излезе.

— Нищо… Свърших си работата.

— Ти си просто изумителен.

Лари се усмихна като хлапе.

Междувременно бе пристигнал Гриър и ги чакаше отвън, докато свърши записът. В един през нощта Харолд бе гладко избръснат, а по колосаната му риза не можеше да се забележи нито една гънка. Гриър бе познат на Талмадж и Мюриъл бе седяла до него само преди седмица на благотворителна вечеря за Града на надеждата, където той й беше направил впечатление като един от онези амбициозни чернокожи, които винаги смятат, че трябва да са по-добри от останалите, хора винаги нащрек, особено ако край тях се навърта бял. Само че той го правеше толкова отдавна, че беше престанал да го забелязва. С ръце на кръста, началникът на Лари се обърна към него и беше повече от ясно, че не е доволен от подчинения си. Първият му въпрос бе как е намерил Гандолф.