Скот Търоу - Обратими грешки

— Не още, Артър. Ще влезем след около час. — И Джилиан обясни защо.

Без да скрива разочарованието си, Артър отиде да получи разрешение за посещение. Когато се бе обадил в администрацията на затвора, за да организира срещата, бе очаквал проблеми, свързани с това, че Джилиан е осъждана за углавно престъпление — категория лица, които невинаги са добре дошли като посетители на затворници. Всъщност всички въпроси се бяха фокусирали около неговата личност, понеже Ердай не бе потвърдил името му, а и не бе изяснил естеството на желанието си да разговаря с Джилиан — управата бе решила, че става дума за разпореждане с недвижимото му имущество. Накрая Артър бе получил разрешение да придружи Джилиан на база на предположението — не бе направил опит да разсее тази заблуда, — че е неин адвокат. В резултат дежурният лейтенант му каза, че може да се срещне с Ердай само ако Джилиан също присъства. Когато Артър й обясни това, тя се намръщи. Изглежда, беше изпитала облекчение, че е приключила с визитите си в затвора.

— Мога ли поне да те поканя на обяд? — помоли я Артър, който вече умираше от глад. Джилиан се съгласи без особен ентусиазъм и запали цигара в секундата, в която излязоха навън. — Каза ли ти какво има? Ердай имам предвид? — нетърпеливо попита Артър.

— Каза, че клиентът ти е невинен.

— Невинен! — Артър спря като вкопан и челюстта му увисна. — Обясни ли ти защо смята така?

Джилиан поклати отрицателно глава и издуха дима във вятъра.

— Каза само, че вярва, че твоят човек ще излезе и че е излежал достатъчно. Предполагам на теб ще каже, че някой друг е убил онези хора. Но не спомена кой. Нито откъде знае това.

— Ти повярва ли му?

— Той ме попита същото, Артър, и аз му казах: „Не“. Но не защото ми направи лошо впечатление. Този човек е умен. Това е сигурно. Но ти сам ще прецениш. Опасявам се, че мнението ми е предубедено.

Верен на себе си, Артър опита още няколко въпроса, макар да бе ясно, че Джилиан не може да отговори на тях, и накрая замълча. Отидоха при колата. Невинен. Не беше сигурен какво точно бе очаквал да чуе от Ердай. След като бе прочел писмото му до Джилиан поне десет пъти, основното му предположение се свеждаше до това, че Ердай, който бе работил на летище, „Дюсейбъл“, което на свой ред бе недалеч от „Парадайз“, е станал свидетел на престъплението или е разговарял с човек, присъствал там, и в резултат разполага с нова информация. И въпреки това, както винаги, Артър бе отказал да се подаде на опитите на Памела да му внуши, че Роми е напълно невинен. Поради тази причина в момента сърцето му се блъскаше в гърдите и за да се успокои, той съсредоточи вниманието си върху обстановката. Намираше се в Ръдярд, където довеждаха хората, защото не знаеха как да се държат — „хората“, това бяха крадци, бандити, изобщо нарушители на закона. Въпреки надеждите, разумът на Артър му подсказваше, че в крайна сметка той ще сподели заключението на Джилиан за това доколко може да се вярва на Ердай.

Търсенето на ресторант не се оказа особено продуктивно. Градчето беше малко, а посетителите на затворници обикновено не са сред богатата прослойка и по правило са хора, по-склонни да обядват сандвич в хартиен плик, купен от закусвалня, обслужваща минаващи с коли. Ресторантът, на който се спряха, се оказа тъмен и огромен — замислен за посещения на семейства. Масите му бяха с пластмасов плот, чиято текстура трябваше да напомня дърво. Артър реши, че в миналото салонът е бил зала за боулинг.

Джилиан си поръча салата. Артър се спря на специалитета на деня, който се оказа руло „Стефани“.

— Не вярвам да е много добро — отбеляза Артър, когато сервитьорката се отдалечи с поръчката им. — В такова място? Най-вероятно ще е нещо отпреди няколко дни… притопляно неколкократно. Сигурно ще е твърдо като гюле.

Когато им сервираха, той взе ножа и както правеше винаги, раздели храната в чинията си: граха на една купчинка отделно от картофите, а след това с острието на ножа събра соса в геометрично прецизен кръг около месото. Джилиан, която допушваше втората си цигара, го наблюдаваше с нескриван интерес.

— Въпрос на навик — обясни й той.

— Ясно. А как е рулото? Както се опасяваше?

Той дъвка първата хапка няколко секунди.

— По-зле.

— Мога ли да попитам защо си го поръча?

— Баща ми ни учеше винаги да поръчваме специалитета на деня. Вярваше, че това е най-добрата сделка, която можеш да получиш в ресторант. Поръчахме ли нещо друго, изпадаше в нервна криза. Нали ме пита онзи ден за майка ми. Ето такива неща като поръчването непременно на специалитета на деня според мен я докараха до това да ни изостани. — Той тежко преглътна поредната хапка от рулото, което изглеждаше като купчинка фураж. — Напълно я разбирам.