Скот Търоу - Обратими грешки

Джилиан се усмихна. Артър несъмнено се опитваше да е забавен, но тя знаеше, че се е докоснала до един от големите му проблеми като дете на толкова неподходящи един за друг родители.

Интересно бе, че той разбираше гледните точки и на двамата: споделяше огорчението на баща си от това, че майка му ги беше напуснала, но от друга страна, разбираше нейното възмущение да бъде вързана като с каишка за човек, винаги прехвърлящ собствените си тревоги на околните. Майка му обаче рядко бе проявявала тази си търпимост и към Артър. Тя виждаше в сина си образ и подобие на бащата, шаблонен и прискърбно лишен от всякаква склонност към авантюризъм младеж. Той на свой ред бе намерил спасение и това да гледа на нея като на абсолютна ексцентричка и това му бе позволило да не обръща внимание на преценките й, които впрочем тя рядко бе изказвала на глас. Но ето че на четиридесетгодишна възраст споменът за нея го спохождаше все по-често и тя ставаше пример на човек, разкъсал традиционните окови, за да се отдаде на мечтания начин на живот. Само че за какво мечтаеше той? Мистерията на този въпрос бе толкова голяма, че понякога застрашаваше да го погълне.

— Имам впечатлението, Артър, че много обичаш баща си. Спомняш ли си, когато се видяхме първия път в „При Дюк“? — Постара се да формулира въпроса си много внимателно.

— Да го обичам? В моя живот баща ми беше като гравитацията. Искам да кажа, че без него светът щеше да се разпадне. — Напоследък баща му се бе превърнал в любимата тема на Артър. Говоренето за него го поддържаше жив в съзнанието му, където образите само чакаха нещо да ги извика. Не че не разбираше какво прави и колко безполезно е то. Точно това му бе донесло неприятностите при онази среща с Джилиан. Но ето че сега, явно за да се реваншира за онова недоразумение, хванала цигара между два пръста с грижливо направен маникюр, тя седеше облегната на кожената тапицерия в сепарето и ясно показваше, че той разполага с цялото й внимание.

Харви Рейвън бе прекарал живота си като работник в автогробището на свой роднина — демонтираше използваеми авточасти. По някакъв начин централен елемент в неговото светоусещане бе станала вярата, че трябва само някои дреболии в живота му да бъдат по-различни, за да бъде той ако не идеален, то поне спокоен. Например, ако беше завършил колеж. Или ако имаше пари. Ако беше собственик на автогробище, вместо да е наемен работник. Ако, ако — това бе станало лозунг в живота му. И кой би могъл да му каже, че бърка? Цялото време, което Артър бе прекарал в юридическата фирма, контактувайки с успелите в живота, с префинените, с родените с късмет, му бе доказало, че нямат никаква представа за проблемите на хора като него. Те не разбираха страстната жажда за благосъстояние, както и сигурността в живота, която тя носи. Нямаха представа какво е да си оставен на милостта на съдбата. Сърцето на Артър още се късаше от спомена за опиянението върху лицето на баща му на церемонията по дипломирането му, както и когато седем години по-късно бе чул новината, че Артър напуска прокуратурата, за да постъпи на работа в адвокатска кантора с начална заплата от сто хиляди годишно.

— Хората нямат високо мнение за доблестта да живееш живота на обикновен човек — каза Артър на Джилиан. — Нали разбираш, говоря за тези, които са просто нормални хора. Но колкото повече и той, и аз остарявахме, толкова по-ясно съзнавах какъв герой е моят баща… искам да кажа, че наистина е чудо как толкова изплашен за себе си човек е намерил сили да помисли за други и да се грижи за тях. — Артър бе стигнал онази точка в цикъла, когато гърлото му се запушваше, а очите му се напълваха със сълзи, но както винаги бе неспособен да спре. — На всичко отгоре умря като смел човек. Имаше рак на черния дроб. Туморът просто го изяждате отвътре. Отиде на лекар и научи мрачната прогноза с черните й подробности: шест месеца живот, по-голямата част от тях в адски болки. Но беше и докрай остана философски настроен. А аз исках да падна пред него и да прегърна коленете му през болничния халат. Господи — искаше ми се да му кажа, — цял живот си се страхувал от всичко, безпокоил си се за неща, за които друг не би се замислил и за секунда, едва не си се побъркал от тревоги, и ето какво доживя да ти се случи накрая. Колко спокоен беше той и колко всеразбиращ. И в резултат тези последни месеци бяха сред най-хубавите, които сме имали. Беше ни приятно да сме заедно, смеехме се от сърце. След като теглихме чертата, се оказа, че сме изживели прекрасен живот. Той ме обичаше. Аз го обичах. Той беше останал с нас — нещо, което не всеки изоставен съпруг би направил. Аз бях постъпвал както той желаеше от мен. Знаеше, че ще продължа да се грижа за Сюзан. Разбираш ли, двамата с него бяхме изпълнени с благодарност един към друг. — В този момент от монолога си Артър вече беше загубил битката. Извърна лице, за да спести на Джилиан неудобния миг, но тя видя, че по бузите му се стичат сълзи. Той извади носната си кърпичка. Когато се посъвзе, видя, че Джилиан се е вцепенила, най-вероятно от ужас. — О, боже — простена той, — защо винаги се излагам по този начин? Какво да направя, като плача, откакто баща ми се помина? Плача, като гледам шоупрограми по телевизията. Плача дори като гледам новините. Опитвам се да разбера логиката. Създадени сме да обичаме другите хора и животът ни става непоносим, когато ги загубим завинаги. Това логично ли е?