Скот Търоу - Обратими грешки

— Умирам от глад — каза Лари. — Искаш ли да хапнем нещо?

Сърце не й даваше да го изостави. Той изглеждаше, сякаш го е пронизала в сърцето… онази нощ, пред затвора. И в този момент се сети за идеалното решение.

— Какво ще кажеш за „Парадайз“?

— Страхотна идея. — Лари не бе успял да научи много от Джон по телефона и му бе обещал да се свърже с него, когато има възможност. Джон би трябвало да е в ресторанта през цялата нощ.

Само че когато стигнаха там, Джон го нямаше никакъв. Оказа се, че работи в кухнята. Забеляза ги през тясното прозорче, през което сервитьорките подаваха поръчките си и готвачите им връщаха храна, и излезе с лъжица в ръка и с престилка, омотана два пъти около тялото му. Размерът й издаваше, че е била на Гъс.

— Истина ли е? — Той посочи радиото до касата. И когато потвърдиха, седна на едно от високите столчета. Заби за момент поглед в тъмното петно на тавана, после отпусна лице в шепите си и се разплака. Малко по-късно им благодареше със запъване и с много думи.

— Това ни е работата, Джон — повтори няколко пъти Мюриъл, като го тупаше по рамото, но самата тя едва се сдържаше да не заплаче. Нервите по тялото й звънтяха като опънати жици. Изпитваше винаги приятното чувство на съпричастност с доброто.

— Просто не знаете колко мъчителна е мисълта, че човекът, който го е извършил, все още се разхожда на свобода — обясни Джон. — Няма миг, в който да не чувствам, че трябва да направя нещо и че ако не го сторя, това е равносилно на предателството към баща ми.

Мюриъл бе говорила няколко пъти с Джон след юли и с времето бе започнала да разбира, че след смъртта си Гъс бе станал по-близък и по-скъп на Джон отпреди. Често бе виждала това да се случва, но така и не бе успяла да си обясни механизма на тази трансформация. Нуждата бе принудила Джон да поеме ресторанта и след няколко месеца в ролята на Гъс той не само бе започнал да вижда някои неща през неговите очи, но и бе осъзнал колко труден е бил животът му. Джон й се бе обаждал няколко пъти по своя инициатива и винаги я бе изненадвало ожесточението, с което бе говорил за убиеца на баща си. Няколко пъти дори й бе минавало през ума, че той мрази убиеца, защото е станал причина за онзи срамен момент, когато Джон едва ли не се бе радвал на смъртта на баща си. Но каквато и да бе причината, тя усещаше, че болката и шокът от убийството — както и фактът, че то бе унищожило всякакъв шанс отношенията между баща и син някога да се оправят — по някакъв начин са се насложили върху други, по-стари наслоения в рода на Леонидис, така че за Джон вече бе трудно да разбере първопричината на каквото и да било.

Джон подхвана нова тирада благодарности и накрая Лари не издържа и сложи край на неловката ситуация, като го хвана дружелюбно за врата и му каза, че двамата с Мюриъл просто са дошли да хапнат за сметка на заведението. Разтреперан от благодарност, Джон хукна към кухнята.

Тръгнаха към масите. И понеже не бяха случайни хора, а именно Лари и Мюриъл, поспряха при сепарето, в което беше убита Луиза Ремарди. Спогледаха се за миг, после влязоха вътре и седнаха от двете страни на масата. Мюриъл трябваше да сведе поглед, за да не се разсмее. Макар да пушеше само по време на процес, този път носеше в чантичката си цигари. Лари протегна ръка и дръпна веднъж, преди да й върне цигарата.

— Надявам се, забеляза, че не споменах Талмадж?

— До момента.

Лари я погледна изпод вежди, за да изглежда по-страшен.

— Ти май наистина искаш да се омъжиш за този човек, а?

Беше два през нощта. И Лари, въпреки всичките му недостатъци, заслужаваше да чуе истината. Истината бе, че тя излизаше с мъже вече деветнайсет години, пробваше ги като рокли и през цялото време се надяваше, че една сутрин ще се погледне в огледалото и ще се познае. Само че този живот бе започнал да й писва. Искаше й се да вкуси и от другата страна — деца, стабилност, усещането, че е достатъчно добра, та избраникът й да държи на нея. Талмадж я… възбуждаше. Той водеше живот, който тя бленуваше да сподели. Споделяше неговата нужда да постъпва по начин, от който нещо произтича. Беше забавен. Беше богат. И беше човек, с когото другите се съобразяваха. И още как.

Тя вдигна очи. Винаги я бе изненадвало, че държи толкова много на Лари и че между двамата съществува не само плътското, а има още и съгласие, и усещане за връзка. Както и знание. Повече от всичко останало двамата имаха една и съща интуиция, сякаш ги бяха програмирали по един и същи начин във фабриката. Мюриъл почувства, че след години ще си спомня този момент като мига, в който е взела решение.