Скот Търоу - Обратими грешки

— Искам да ме изслушаш — повтори той. Колите им бяха на паркинга, близо до мястото, където колите на Гъс, Луиза и Пол се биха пекли под слънцето цял юлски ден, докато телата им бяха вкочанени във фризера. Хондата на Мюриъл беше по-близо и двамата седнаха един до друг на предните седалки. Тя използваше пода отзад вместо плик за боклук — опаковки от закуски, пластмасови кутии от неща, които бе разопаковала в колата, лична поща, донесена от прокуратурата. — Нали знаеш как когато си млад, хората вечно ти казват: „Вземи най-сетне да пораснеш“? — започна Лари. — Слушаш ги и дори понякога им вярваш, но после си казваш: „А бе защо не го духате? Какво толкова искате от мен?“. С две думи: хората ти казват да се държиш сериозно, а ти нямаш представа какво искаш изобщо. — Лари гледаше тухления калкан пред тях. Преди години някой бе нарисувал върху него реклама на безалкохолна напитка и сега, под нощното осветление на паркинга, се виждаха избелелите призрачни очертания на красива млада жена с чаша в ръка. — Нямаш представа колко пъти съм се питал как, по дяволите, ще ми дойде умът в главата. Искам да кажа, че някои хора… Ето, ги например, винаги си знаела какво искаш и си го преследвала, откакто те познавам. Ти знаеш точно: „Искам да видя името си изписано в небето“. Но аз съм от другите… не знам какво искам, може би докато не осъзная, че го нямам. Също като Нанси, когато ми каже: „Искаш ли да си отида с момчетата?“. Ама, Господи боже мой, слез на земята бе! — При мисълта за синовете му гласът му се задави. Видя ги в съзнанието си как го следват като кученца, докато реди камъните на зида, докато слага плочки и изобщо докато оправя поредната къща за продан. Те обожаваха да са с него. Дарел имаше трион, с който режеше дъските на прашните подове, Майкъл, хванал чука с двете си ръчички, обичаше да забива пирони под всевъзможни ъгли. Лари не смееше да ги изпусне от очите си и често се изправяше посред нощ в леглото, разцепен надве от страх като дърво от мълния, събуден от кошмара, че не е внимавал достатъчно и на едно от момчетата се е случило нещо лошо… Той стисна носа си, надмогвайки болката, изплашен, че може да се разреве като жена. Това щеше да е ужасно, понеже Лари изпитваше дълбоко подозрение към онзи нов тип служители, които напоследък се бяха навъдили из полицията, повечето мъже, но сред тях и жени, дето бяха корави като камък на улицата, но бяха способни да се предадат пред всяка по-сантиментална емоция и можеха да изплачат кофи сълзи, защото папагалчето им вкъщи умряло, а само минути пред това дори не биха поклатили глава при гледката на седемгодишно дете, пометено от кола. Защото кредото на Лари бе, че трябва да гледаш на нещата философски и да можеш да кажеш, както се бе опитал да обясни на Джон, че може да боли, но такъв е животът. — Та ето, такъв съм аз: тъп, да не разбера какво съм имал, докато не го загубя. Има такива хора, разбираш ли? — каза той. — Не съм единственият.

В полумрака не можеше да види ясно лицето на Мюриъл, а само отблясъка в очите й и силуета на профила й. Тя се беше облегнала на лявата врата, но държеше главата си изправена — поза, която издаваше, че е разтревожена.

— Накъде биеш? — За нея бе невъзможно да престане да е Мюриъл. Тя просто изпитваше нужда да излиза от завоя в момента, когато другите влизат в него. Доколкото Лари знаеше, Мюриъл бе израсла в нормално семейство на средно заможни. Но беше пресметлива още от малка — сигурно бе пресмятала дори различни начини на излизане от утробата на майка си. Също като кравите, които винаги знаят най-късия път до мястото, където искат да отидат, Мюриъл разполагаше със собствена навигационна система, позволяваща й безпогрешно да освети пътя към най-добрия за нея вариант на развитие на нещата. Дори когато бе мила, а тя често бе именно такава, в поведението й се долавяше лека дистанцираност, както и известно забавяне на реакциите, сякаш винаги й бе необходима една допълнителна секунда, за да пресметне кое е най-доброто за нея.

Докато мислеше как да отговори, той погледна ноктите си и с изненада забеляза, че са мръсни. Беше прекарал вчерашния ден в една малка къща в Пойнт — текущия му проект и бе садил цветя — есента все още го позволяваше. Майка му не бе спирала да му натяква колко е важно ръцете му да са чисти и той се изуми, че едва сега забелязва ноктите си знак колко силно се е ангажирал с Катерицата вече… почти двайсет и четири часа, откакто се бе събудил.

— Как да ти го обясня? Може би като ти кажа, че и на мен най-после ми писна от собствените ми изпълнения — каза той. — Писна ми да търся живот, по-добър от живота. Може би трябва да ти кажа, че започнах да мисля с главата си. — Той й показа ноктите си. — Занимавам се с градинарство.