Скот Търоу - Обратими грешки

Артър се появи чак след час и половина. Джилиан бе ожадняла и вече мислеше да отиде пеша до града за нещо студено — деляха ги само няколко преки, — когато той излезе от затвора.

— Съжалявам, че се задържах толкова дълго. Исках да се видя и с Роми, докато съм тук.

Тя му каза, че няма значение. Денят бил много по-добър, отколкото очаквала.

— Как мина при Ердай?

— Чудесно — ентусиазирано отговори той. — Не би могло да бъде по-добре. — Обаче нещо с Артър не беше наред. Изглеждаше странно разсеян. Вдигна брадичка за миг, почти като куче, което се опитва да улови миризма. Не каза нищо повече и накрая тя бе принудена да го попита какво мисли за онова, което му е казал Ердай. — О… повярвах му. Точно затова се наложи да се видя и с Роми. Исках сам да му разкажа за случилото се. Наложи се да поспорим с капитана, преди да се съгласи да го доведе за няколко минути. — Артър неочаквано се усмихна. — Всъщност той не можа да разбере защо съм толкова развълнуван. Държеше се, сякаш всичко е съвсем нормално. „Нали ти казах, че нямам нищо общо с тая работа“. Все пак се въодушеви, че може да излезе от тук. Но това, че е невинен, не беше новина за него. Онази, която няма да спре да ми го повтаря, е Памела. „Роми е невинен“! — Артър се загледа в чакъла край дънера на дървото, после го повтори: — Роми е невинен.

— Мога ли да попитам… Даде ли Ерно алиби на Гандолф? Или каза, че знае кой е убиецът?

— О, знае — съобщи Артър. — Той е убиецът. Историята е направо невероятна. Но фактите съвпадат. При това в подробности. И няма как да не е истина. Защо ще ме лъже един умиращ човек? Той ги е убил всичките… Сам… Ердай… — И сякаш изморен от тежестта на онова, което току-що бе изрекъл, Артър се свлече на пейката до нея.

Джилиан изчака. Не беше сигурна дали иска да научи повече. Колкото и да искаше да се изолира от миналото и колкото и да се мъчеше да престане да преценява хората, чутото й се стори абсолютно неправдоподобно. Беше невъзможно да е просто съвпадение, че умиращ затворник, изживяващ последните си дни в затвора, в който се намира и Гандолф, решава на смъртния си одър да поеме вината за престъплението.

От странното му поведение в началото й се бе сторило, че въпреки твърденията му в обратен смисъл, Артър споделя нейните съмнения. Но сега подозираше, че реакцията му е антипод на скептицизма. Преди години първият й шеф в прокуратурата, Реймънд Хорган, който сега по стечение на обстоятелствата бе старши съдружник на Артър, й бе казал, че преди избирането му — тогава той поддържал частна практика — имал навика да държи в едно от чекмеджетата на бюрото си лист хартия, но който била калиграфски изписана молитвата — така я нарече той — на защитника: „Боже, опази ме от невинен клиент“.

Тя изведнъж прозря какво се е случило: убеден от Ердай, Артър се виждаше на най-високия връх в кариерата си. Животът на Роми Гандолф, животът на един невинен, лежеше в ръцете му. И възтържествуването на справедливостта, основният принцип на правораздаването — възможността да направим малко по-справедливи няколкото останали под човешки контрол елементи на съществуването — сега зависеше от него. Той беше главната променлива на уравнението: неговата работа, неговата съобразителност, неговата способност да подхване и спечели най-значимата битка в едно гражданско общество. Объркаността, плуваща в тъмните като кафе очи на Артър беше… ужас.

12 юни 2001

Главният заместник

Мюриъл Уин, главен заместник областен прокурор за околия Киндъл, седеше зад бюрото си и подреждаше документите върху него. Откакто бе започнала тази работа, бе открила у себе си склонност към порядък, за чието съществуване преди не бе подозирала. Дрешникът на спалнята й и списъците за пазар продължаваха да бъдат функция на хаоса, но на работа тя бе образец за подражание. Писалището й, дълго близо два метра и половина, бе подредено с прецизност, достойна за военна база. Крепостни валове от купчинки хартия — дела, чакащи оформяне на обвинението, вътрешни паметни бележки, служебна поща — бяха с подравнени ръбове и на равни разстояния. Кореспонденцията, отнасяща се до изборната кампания за главен прокурор следващата година, която предстоеше скоро да започне, бе отделена надлежно в горния ляв ъгъл, за да бъде прибрана в края на деня и отнесена у дома с идеята предстоящите ходове да бъдат обмислени на спокойствие.

Приглушен звън я извести за появата на екрана на компютъра й на новопостъпило съобщение: „12:02 — Детектив-лейтенант Старчек е пристигнал за слушане по дело“. Тя излезе да посрещне Лари в голямото помещение пред кабинета й, където шестима помощници се трудеха зад бюрата си, а посетителите чакаха зад перила от стар махагон. От другата страна, окомплектован по същия начин със секретари, се намираше кабинетът на областния прокурор, който нейният шеф през последните десет години, Нед Холси, се готвеше да сдаде в ръцете й веднага след като избирателите кажеха своето „да“ следващата година.