Скот Търоу - Обратими грешки

— Млада красавица от корицата на списание?

— Нее, не съм чак толкова зелен. Зряла жена би ме устроила напълно. — Артър извърна лице. За миг изглеждаше, че е заслепен от слънцето, после добави приглушено: — Някоя като теб.

— Като мен?! — Тя панически погледна право пред себе си: надяваше се разговорът да не е тръгнал в посоката, от която се страхуваше. — Може би някоя по-близко до твоята възраст? — На четиридесет и пет, тя смяташе, че е поне с десет години по-голяма от Артър.

Артър се изсмя късо:

— О, ти ставаш прекрасно.

— Но аз съм достатъчно стара, за да ти бъда майка.

— Моля те.

— Добре, леля.

— Едно просто „не“ ще е напълно достатъчно, Джилиан — меко каза той. — Свикнал съм да го чувам.

— Артър — въздъхна тя. — Артър, аз съм развалина, която никой не би могъл, а според мен и не би трябвало да иска да разчисти. Такава е истината. Честно казано, не казвам „да“ на никого — това вече не е част от моя живот.

Насмешливостта още не го бе напуснала, но той се намръщи и за миг сведе глава; слънцето се отрази в плешивината на темето му. След това се насили да се усмихне.

— Няма нищо, Джилиан. Просто се опитвах да илюстрирам гледната си точка.

Сестринска целувка по бузата вероятно щеше да бъде съвсем уместна, но това не беше стилът й. Вместо това тя се опита да се усмихне по възможно най-приятелски начин и му обеща да се видят на следващия ден. Рейвън също се усмихна, но тръгна, като си влачеше краката, а ръката му с куфарчето бе безсилно отпусната. За пореден път почувства да я обхваща чувство на вина. Ликуващият мъж, който може би току-що бе проявил нехарактерна за него смелост, беше изчезнал. С няколко думи тя го бе унищожила и Артър отново се бе превърнал в онова, което беше бил винаги.

13 юни 2001

История

Ерно Ердай прекара нощта заключен в специално отделение към общата болница на околия Киндъл. Когато съдебните шерифи го докараха в инвалидна количка — Ерно не изглеждаше никак доволен, че се налага да я използва — Лари дойде да види може ли да помогне с нещо. Напрягайки силите си до краен предел като старец, Ерно се надигна, след което Лари и заместник-шерифите го съпроводиха внимателно до свидетелската банка и донесоха кислородната бутилка. Предстоеше кръстосаният разпит. Макар Ерно категорично да бе отказал разговор с Мюриъл преди разпита, Лари предполагаше, че няма да има нищо против да поговори с него като с колега, както Ерно, изглежда, все още предпочиташе да гледа на полицаите. Когато шерифите се оттеглиха и Ерно нагласи накрайниците на кислородния апарат в носа си, Лари се позабави край него, сложил ръка върху потъмнелия от времето орехов парапет. Възхищаваше се на Церемониалната зала, запазена за ритуалите по официалното встъпване в длъжност на висши съдебни лица, както и за слушане на граждански дела, и се наслаждаваше на вече забравеното умение, съхранено за поколенията в старата съдебна палата, макар да оставаше враждебно настроен към всичко останало, свързано с федералната система.

— Значи рак на белите дробове? Пушиш ли, Ерно?

— Като хлапе. И във Виетнам.

— И откога знаеш, че си болен?

— Стига, Лари. Знам прекрасно, че вече си изчел цялото ми досие.

Папката беше изнесена тихомълком от Ръдярд още миналата нощ и докарана тук. Поне половината персонал в дирекцията на затвора и прокуратурата щеше да загуби работата си, ако Лари признаеше това. На всичко отгоре, задължението да се прегледа медицинската документация беше на Мюриъл. Двамата с нея бяха останали почти до три през нощта — търсеха в живота на Ерно нещо, за което да се захванат.

Лари попита Ерно как се справя семейството му.

— Е, жената е виждала и по-добри дни, особено след тазсутрешните вестници.

— Децата?

— Нямаме деца, Лари. Така и не успяхме да си направим. Имам само племенник. Как са твоите деца, Лари? Две момчета, така ли беше?

— Така — потвърди Лари и описа изпълненията на Майкъл и Дарел. После си спомни нещо, извади от джоба си клечка за зъби и я предложи на Ерно. Ердай не скри удоволствието си и веднага я сложи в ъгъла на устата си.

— Вътре не ни глезят с такива неща. Обзалагам се, че не си се замислял за възможностите на клечката за зъби като смъртоносно оръжие, Лари.

— Вътре може и да е.

— Вътре винаги ще се намери някой, който да ти изчовърка окото с нея.

— Какъв е животът на едно бяло ченге в затвора с всичките игри и забавления там?

— Какъвто си го направиш, Лари. Наистина… просто нямаш друг избор. Гледам да не се навирам в очите на никого. Имам едно голямо предимство пред повечето съкафезници: знам, че мога да оцелея и в най-дълбокото блато — доказал съм го още като малък. Хората в тази страна, Лари, се чувстват прекалено сигурни. Само че човек никога не е в пълна безопасност. Мястото, където в момента се намираме, има за задача да ни доказва именно това.