Скот Търоу - Обратими грешки

— Ти ще си признал, че си излъгал, за да осъдиш човек, нали така?

— За да осъдя убиец.

— Но кой ще гарантира, че не би го направил пак? Не забравяй, ти си единственият свидетел за много неща, случили се между теб и Роми, докато последният е бил под арест през октомври деветдесет и първа. Бъди сигурен, че при следващата ни среща в съда Артър ще се разплаче, че признанието е изтръгнато със сила… по някакъв начин. Единственият начин да го опровергаем, е да извикаме на банката полицай, за когото вече се знае, че лъжесвидетелства.

— И ще загубим самопризнанието на Катерицата?

— Най-вероятно. Както и медальона. И ще сме ти сложили кръста. Лари, трябва да знаеш, че в най-лошият случай, ако признаем, че си излъгал за медальона, и ако се разбере по някакъв начин, че си унищожил доклада на Дикерман, от Главната прокуратура на Съединените щати като нищо могат да те подведат под отговорност за затрудняване на правосъдието.

— Федералните?

— Ние сме във федерален съд, Лари, ако не си забравил.

— Мамка му… — Тези хора съдеха ченгета за развлечение и това беше част от несекващата борба между институциите на федералното и щатско правораздаване.

— Така че не можем да проведем процеса отначало, Лари.

Лари мразеше всички тези процесуални дивотии… и Мюриъл, когато се правеше на рупор на закона. Обгърна коленете си с ръце и се поинтересува не могат ли да се споразумеят с Гандолф, заменяйки смъртната присъда с дългосрочен затвор.

— Това е най-добрият вариант — съгласи се Мюриъл. — Но нали познаваш Артър. Кръстоносец на справедливостта. Та кръстоносецът вярва, че клиентът му е невинен. Кръстоносецът вероятно ще иска нов процес.

— И какво ще стане тогава? — Тя не отговори и Лари припълзя на четири крака и я стисна за ръката. — Не искам да чувам за затвори, Мюриъл. Не искам да ми се налага да се срещам с този тип на улицата. По-скоро бих поел риска да се явя в съда, да загубя пенсията си, да ме съдят за затрудняване и така нататък… Мюриъл, говоря ти сериозно. Обещай ми, че ще се явиш.

— Лари…

— Обещай ми, дявол да го вземе! Как беше името на онзи грък, дето влачил камъка нагоре и все не стигал до върха на планината? Сизиф? Аз не съм Сизиф, Мюриъл. Онова е било проклятие. И точно това ще ми сториш ти.

— Искам да те спася, Лари.

— Така ли му казваш? — извика той и сграбчи дрехите си.

Но тя не му обръщаше внимание. Мислите й отново бяха скочили в друга посока. Трябваше му секунда, за да разбере, че е намерила изход от ситуацията.

24 август 2001

Хероин

В приемната на „О’Грейди, Стайнбърг, Маркони и Хорган“ вече познаваха Джилиан. Тя влезе, поздрави присъстващите с махване на ръка и мина по коридорите на кантората; получаваше вяли усмивки както от онези, които не я познаваха, така и от другите — които я познаваха прекалено добре. Както бе предсказала, Артър не бе очаровал съдружниците си с избора на приятелка. За да не реагира неволно по някакъв начин, Джилиан вървеше, забила поглед във верижката на глезена си, която бе купила тази сутрин. През целия си живот не бе могла да оформи твърдо мнение към този женски аксесоар. Майка й бе заявила, че верижките за глезен са кич, което бе довело дотам, че Джилиан бе носила верижки като тийнейджърка, а после ги бе зарязала като хлапашки глупости. Но в края на лятото, когато вече беше хванала някакъв тен и можеше да ходи без чорапогащи, тънката верижка докосваше кожата й по много чувствен начин. Означаваше ли това нещо? Може би й напомняше за нелогичните понякога съображения на Артър. Тя почука на стъклената врата на офиса му и надникна.

— Не е ли време за вечеря?

Той седеше в стола си с гръб към нея. Беше свел глава. Помисли си, че може би чете, но когато се извъртя към нея, разбра, че е плакал. Артър беше верен на себе си. Плачеше, когато си поиска. Разтревожи се едва когато той изрече една-единствена дума:

— Хероин? — Повтори я още няколко пъти, а тя все не можеше да отвори уста. — Тази сутрин — поясни той — Мюриъл е завела искане пред Харлоу да отвори процедурата по събиране на доказателствен материал и да те разпита.

— Мен?

— Теб. Искането е мотивирано с това, че има основания да се вярва, че ти разполагаш с информация, благоприятна за защитата. Толкова е нелепо и низко, че отказах да те безпокоя с тези глупости. Влетях в залата възмутен: „Евтино“, „Театрално“, „Нечистоплътно“. Думи, които не бях използвал пред хора по отношение на друг адвокат. Самата идея да свържат процеса с интимните ни отношения… Накрая, когато се изчерпах, Мюриъл поиска от съдията десет минути прекъсване и ми показа шест клетвени декларации все от хора, които са ти продавали хероин или са те виждали да си купуваш. Дори при това положение аз отказах да повярвам на проститутки и всякакви такива… Но днес следобед се срещнах с двама от свидетелите, Джилиан, срещнах се на четири очи. И те ме убедиха. Единият беше консултант. Помага на хората да се откажат и да не посягат пак. Не им беше приятно да говорят за това. И нямаха нищо против теб… едната от тях сподели, че се е явявала пред твоя съдебен състав и ти си й дала условна присъда. Намекна, че се е досетила защо. Искам да кажа… те не ме излъгаха. Казаха ми истината. Истината за теб. Можеш ли да си представиш как се почувствах? Господи, Джилиан… хероин?