Скот Търоу - Обратими грешки

Преди няколко дни си бе помислила, че се държи мелодраматично, когато й бе заявил, че тя не може да постъпва с него по този начин. Но с честота, недостижима за никой друг, Лари я бе изпреварвал на финалната права и тогава бе направил същото. Да приеме нейната преценка, означаваше да плюе сам на себе си. Ничия обич не стигаше толкова далеч.

— Лари, както се развиват нещата, ударът поема Джилиан. Не Дикерман. Нито Колинс. Няма съмнения в разследването. Неофициално нашата история е, че не можем да рискуваме отказ от съдебно преследване по едно и също обвинение, защото това може да доведе до обжалване на всички съдени от Джилиан в течение на няколко години. И ако трябва да водим тази битка, не можем да си го позволим по дело, завършило със смъртна присъда, заради строгостта на процедурата в тези случаи.

Докато обясняваше, сините очи на Лари не се отместваха от нея. Накрая той стана, извървя няколкото метра до теленото кошче за боклук и с яд запрати остатъка от сандвича си в него. После се върна по напуканата настилка, където тревата не бе успяла да се прихване както трябва.

— Знаеш колко лицемерно е всичко това, нали? Да стовариш всичко върху Джилиан… това, разбира се, защитава теб много по-добре, отколкото защитава мен.

— Моето разбиране е, че помага и на двама ни.

— Когато освободят Роми, първото, което ще предприеме Артър, е да заведе огромен граждански иск… и всички тези неща за Дикерман и Колинс ще изплуват по време на снемането на показанията.

— Няма да има такова, Лари. Те няма да поемат риска Роми да бъде разпитан, защото той може да каже всичко. Случаят ще се реши бързо и под масата.

— Веднага след първичните избори.

Усещаше, че в неговото съзнание вече е загубила всички положителни качества. Но кимна утвърдително. Беше такава, каквато беше. И картината невинаги беше красива. Запита се струва ли си усилието да му каже колко голяма ще е болката й за него. Очакваха я ужасни нощи. Но работата щеше да я погълне. А и най-лошото сигурно щеше да дойде след много години.

Вчерашния ден се бе молила горещо в църквата. Беше благодарила на Бог за всичко, което й бе дал. Живот, изпълнен със смисъл. Внучето на Талмадж. Никой не притежаваше всичко. Вярно, нямаше любов, но причината вероятно бе в това, че я бе желала по-малко от някои други хора. И все пак, когато стана от пейката, се чувстваше леко замаяна. За един кратък миг й се прииска да изпълзи по корем до него. Но бе избрала самотата. Лари стоеше наведен напред, подпрял брадичка с ръка и почервенял от гняв. Тя знаеше, че отсега нататък винаги, когато се сети за нея, тя ще е жената, провалила живота му.

— Трябва да се видя с Джон Леонидис — съобщи тя. — Казах му, че ще отида в „Парадайз“.

— Обратно към сцената на местопрестъплението — прошепна Лари.

— Да.

— Не ме карай да те прикривам и в това. Говоря за отношенията ти с него. Няма да лъжа момчетата. Просто няма, Мюриъл. Ще казвам истината за теб на всеки, които ме попита.

Врагът й. Неговата истина. Тя го изгледа за последен път и се обърна, за да спре такси.

Плака тихо през половината от пътя до ресторанта. Когато наближиха, започна да мисли какво да каже на Джон. Щеше да му разкаже всичко с подробностите. Джон не беше от хората, които щяха да се раздрънкат, а дори да го направеше… майната му. Опита се да измисли нещо, с което да го утеши. Джон Леонидис бе чакал цяло десетилетие някой да плати с живота си за смъртта на баща му. Дори ако успееше да го убеди, че Ерно е убил Гъс — а тя вече бе приела, че истината е точно такава — Джон щеше да се подразни от мисълта, че Ердай е напуснал живота при свои условия. В крайна сметка след цяло десетилетие в съдебната зала и след безброй разговори със семействата на жертвите, Мюриъл бе стигнала до убеждението, че повечето хора приемат с някакво ъгълче на съзнанието си — там, където е скрит страхът от тъмното и силния шум, — че когато бъдат премахнати истинските виновници, хората и техните близки ще се върнат към живот. Това беше жалката логика на отмъщението, усвоена още от проходилката, логиката на жертвения олтар, където се осъществява една сделка: живот за живот.

Беше присъствала като наблюдаващо лице на три екзекуции. При първата, бащата на жертвата — майка на две деца, застреляна при обир в бензиностанция — си бе тръгнал огорчен, защото онова, което се бе надявал да му донесе душевен покой, само го бе накарало да се чувства още по-зле. Но при следващите два пъти семействата бяха казали, че са получили нещо като удовлетворение от зловещата церемония по отнемане на човешки живот — усещане за слагане на точка, чувство за възстановяване на някакъв ужасен баланс в света, утехата, че злодеят вече няма да може да почерни живота на никой друг. Но при болката, която изпитваше в момента, тя не можеше да разбере защо причиняването на допълнителна болка може да направи живота на земята по-щастлив за някого.