Скот Търоу - Обратими грешки

Останал вътре, Джон повтори нещо, което бе изричал често — че продължава да вижда кръвта по пода. Но все пак не бе затворил „Парадайз“. Ресторантът беше паметникът на Гъс, дом за неговия дух. Светъл подслон в тъмната нощ. Храна за гладните. Компания за самотните. Място, където кипи живот и където такива като Гъс се опитват да бъдат приятели на другите.

Тя щеше да се върне.

30 август 2001

Освобождаването

Дрехите, в които Роми Гандолф бе съден и в които бе предаден на затворническите власти, отдавна бяха загубени. Може би някой бе сметнал, че е безпредметно да се пазят дрехите на „жълт“. Малко преди да влязат в Ръдярд, Памела и Артър се отбиха в един супер и купиха за Роми три панталона и няколко ризи. След това щастливи продължиха пътя си на юг.

Когато пристигнаха в Ръдярд, на паркинга през затвора се бяха събрали много микробуси на новинарските програми. Преподобният Блайт даваше пресконференция. Както винаги, придружаваха го хиляди. Артър не можеше да разбере откъде се вземат всички тези хора около Блайт — някои бяха служители в църквата му, други осигуряваха охраната, но интересът на останалите оставаше за него истинска мистерия. Кохорта от поне трийсет души придружаваше доведения или заварен брат на Роми, за чието съществуване Артър бе разбрал едва предната седмица, когато във вестниците бяха започнали да обсъждат предстоящия граждански иск. Целият легион на Блайт ликуваше — всички очакваха с нетърпение предстоящото събитие и се радваха на факта, че благодарение на броя си и вниманието на пресата, са превзели една малка част от територията на затвора.

Блайт, изглежда, бе докарал сглобяема сцена — нещо от рода на висок подиум — в багажника на дългата лимузина, с която пътуваше и която бе кротко паркирана далеч от обективите. Бе имал благоприличието да се обади на Артър и да го поздрави, след като Мюриъл бе внесла искане за прекратяване на съдебното преследване срещу Роми, но оттогава не се бяха чували нито с преподобния, нито с някой от хората му. Артър естествено изобщо не бе изненадан да види Блайт тук. С лъщящата си плешива глава и големите си бели мустаци Блайт изглеждаше съвсем добродушно. Но само до момента, когато си отвори устата. Докато приближаваше тълпата, Артър можа да чуе жалбите му по повод несправедливостта на една съдебна система, допуснала пристрастени към наркотиците съдии да осъждат на смърт невинни чернокожи. Имаше основание, но Артър знаеше, че отвътре нещата изглеждат по-различно.

Репортерите се устремиха към Артър, но преподобният го покани при себе си на подиума, енергично раздруса ръката му, потупа го одобрително по гърба и отново му каза, че се е справил добре. Именно Блайт бе информирал Артър при последния им разговор, че държавата е снела показанията на племенника на Ерно и че Мюриъл просто се спасява, като обвинява Джилиан. Джексън Ейърс, който в интерес на клиента си бе настоял за пълна секретност, бе скрил Колинс някъде в Атланта и бе отказал да потвърди пред Артър онова, което несъмнено бе споделил с Блайт. Бе казал само едно: „Твоят човек не го е направил. Не е бил там. Останалото е без значение. Страхотна работа, Рейвън. Никога не съм мислил, че ставаш за нещо като защитник, но явно много съм бъркал. Страхотна работа“.

Истината за Колинс можеше да изплува по време на слушането на гражданския иск, особено ако държавата се заинатеше и откажеше да влезе в споразумение. Артър се надяваше по обратния път да обсъди с Роми намеренията му да потърси компенсация. Предния ден бе информирал Рей Хорган, че очаква да поеме гражданския иск на Роми и че ако това стане, смята да напусне фирмата.

Артър и Памела влязоха в караулката и подадоха единия панталон и една риза на дежурния, който отказа да ги вземе.

— Ония отвън, с преподобния Блайт, донесоха костюм. Струва поне петстотин долара, ако не и повече. — Лейтенантът, който беше бял, се огледа тревожно: разбираше, че е най-разумно да си държи устата затворена.

След малко дойде и самият Блайт. Придружаваше го много впечатляващ мъж, висок и мъжествено красив, великолепно облечен, афроамериканец. Лицето му бе познато на Артър отнякъде. Не беше местен, в това Артър нямаше съмнения. Някакъв герой, беше всичко, което Артър можеше да си спомни, може би атлет.

Дежурният вдигна телефона и след няколко минути се появи директорът на затвора Хенри Маркър. Също чернокож, той се отнесе с видима симпатия към Блайт и покани цялата група да го придружи. След като минаха през първата врата, Артър и Памела завиха в посока, в която досега не бяха ходили, и влязоха заедно с всички в иззиданата с оранжеви тухли сграда на администрацията. И тук имаше охрана и блиндирани врати, но целта беше различна: да се задържат затворниците отвън, а не вътре.