Скот Търоу - Обратими грешки

Накара таксито да спре пред масивната стъклена врата на „Парадайз“. Спомняше си съвсем ясно лятната жега преди десет години, когато двамата с Лари бяха влезли през същата тази врата — хладният въздух бе обгърнал голите й крака, които все още помнеха тялото на Лари между тях час преди това. Това беше минало. Той бе минало. Факт, който трябваше да приеме. Може би точно мисълта за Лари и онова, в което той вярваше така упорито — за Мюриъл то вече бе измислица, — я върна за момент към Роми Гандолф. Като насън тя пак го видя. Образът беше нелеп — Роми стоеше изправен в полумрак в подземие, от тавана на което капеше вода. Беше готова да се разсмее, но по необясним начин слабата светлина в подземието започна да се засилва, а с това и болката, която усещаше. Сигурно трябваше да минат десетилетия, а може би и до края на живота си нямаше да може да се помири с онова, което му бяха причинили, и с причините, поради които го бяха направили.

Верен на себе си, Джон я посрещна топло. Прегърна я, заведе я в офиса си отзад… офиса, който някога бе принадлежал на баща му. Фотографиите на Гъс все още висяха по стените.

— Новините не са добри, предполагам? — започна Джон. Беше чел вестниците през уикенда и знаеше за Джилиан. Фразата на Ейърс за „съдийката наркоманка“ се бе оказала много удачно заглавие за първа страница.

— Не знам, Джон. Не знам как да го нарека.

Той я изслуша, без да говори. Единствената му реакция бе гризането на нокътя на палеца. В един момент Мюриъл си помисли, че може да му потече кръв. Едва се сдържа да не му каже да спре. Но не й влизаше в работата да го съветва как да приеме истината. Но Джон бе разумен човек. Разбра неоспоримостта на кървавите отпечатъци и с готовност прие заключението й, че Гандолф няма пръст в убийствата. Независимо дали тя го заслужаваше, или не, Джон имаше вяра в нея като адвокат. Единствената утеха, която все още искаше, бе онова, което тя бе очаквала.

— Ти щеше ли да поискаш смърт за онзи… Ердай? Например, след като разкажеше всичко, ако по някакво чудо беше оживял?

— Щяхме да се опитаме, Джон.

— А щяха ли да го осъдят?

— Предполагам, че не.

— Защото е бял?

Дори сега на езика й бе да каже „не“. Заседателите преценяваха тежестта на престъплението по ценността на отнетия живот. В това уравнение фактори като раса и социален статус оставаха неразличими. Хората щяха да отдадат голямо значение на факта, че жертвите на Ерно са трудещи се семейни хора. На другата везна щеше да бъде сложена оценката на убиеца и тук съображение като цвят на кожата щеше да бъде оставено без внимание.

— В крайна сметка заседателите отсъждат смърт само когато сметнат, че подсъдимият е опасен и напълно безполезен за обществото. В случая щеше да има значение, че Ерно се е опитал да направи едно добро — обясни тя на Джон. — Той не искаше да остави един невинен да умре вместо него. Всъщност две добри дела: безпокоеше се за племенника си. — Плът от плътта ми. Кръв от кръвта ми. А може би щеше да е от значение това, че Мюриъл разбираше страстите, които го движеха.

— Не мога да го разбера — оплака се Джон. — Ама честно. Какъв е смисълът, къде е логиката? Хората са мъртви: баща ми, Луиза и Джъдсън. От онова, което ми разказа, ми е ясно, че този Ерно е пълен боклук. Убиец. Лъжец. Лъжец под клетва. Крадец. Измет. Отрепка. Два пъти по-лош, отколкото си мислехме, че е Гандолф. И той щеше да живее?

С това не можеше да се спори. Ерно беше лош, и то по-лош от средното.

— Така е с делата, когато се търси смъртна присъда, Джон. При тях всичко е крайно: престъплението, залогът, чувствата у всички. Правилата са добри, но много често никое от тях не само не е приложимо, а изобщо няма логика.

Беше донесла протокола от разговора с Колинс. Джон прелисти няколко страници, после й го върна.

— Това е — каза той и дълбоко въздъхна. — Край. Толкоз.

На излизане тя му се извини за собствената си роля в протакането на случая и за мъките, които бе донесло това на толкова хора. Но той я спря.

— Няма да позволя на никой дори само да намекне — заяви той със същата страст, с която бе заклеймил безсмислеността на закона, — та макар и за секунда, че не си правила всичко по силите си. Ти и Лари. Томи. Всички. Никога.

Прегърна я със същата жар, с която я бе прегърнал на посрещане, и отиде да потърси бинт за палеца си.

Когато излезе навън, тя се обърна, за да хвърли поглед на ресторанта, където преди десет години трима души бяха намерили ужасната си смърт. Никога нямаше да може да погледне тази семпла ниска сграда, тухлените й стени и големите й витрини, без да изпита поне част от ужаса, който Луиза, Пол и Гъс бяха изпитали в последните мигове от живота си. Застанала на тротоара, тя се опита да си представи какво е минало през главите на всеки от тях, когато са осъзнали в онази последна частица от секундата, че животът и всичко, което са обичали от цялото си сърце, ще свършат по прищявката на друго човешко същество… край, пред който бяха безсилни логиката и човечността.