Скот Търоу - Обратими грешки

Артър, който никога не се бе замислял над тази дреболия, продължи тихо да страда от иронията на развръзката. Роми беше свободен. Артър не беше. Хорган сигурно щеше гръмогласно да се изсмее, когато вземеше Артър обратно на работа — а това щеше да стане на цена, която щеше да се плаща години наред. Добре че Рей го бе помолил да премисли. „Честно казано, Артър — бе му казал той, — може да се окаже, че ще има засуха до следващия ти невинен клиент. Да кажем, десет-двайсет години“. Артър се замисли как да формулира обяснението си пред Рей, после се отказа. Макар да беше разочарование, изборът на друг адвокат от Ню Йорк идваше на второ място. Въпреки водовъртежа, съпровождащ освобождаването на Роми, безкрайните обаждания от репортери и ликуването в кантората, където Артър изведнъж бе разбрал, че има много симпатизанти, имаше нещо, което го глождеше, една точка, в която духът му търсеше да намери почивка… както сега.

Джилиан. „Моя Джилиан, моя Джилиан“, помисли си той и отново заплака. Мюриъл бе свършила чудесна работа в очернянето й. Два дни след като се бяха заловили с нея, „Трибюн“ се бе добрал до снимката на Джилиан след арестуването й от ФБР, направена през 1993, и я бе публикувал на първа страница заедно с материал от няколко хиляди думи за историята на нейното падение, почерпана от многобройни източници, като се започне с агенти от борбата с наркотици, адвокати и наркомани от улицата. Разказът за съдийката наркоманка бе стигнал до много от националните вестници, особено специализираните в клюки за известните личности. Само тук-там бяха сметнали за справедливо да споменат, че Джилиан е била чиста, когато са я съдили, както и сега.

Като адвокат на Джилиан, за Артър бе неприемливо да й се обажда и да я утешава. А и все още се чувстваше прекалено засегнат, за да го направи. На всичко отгоре, доколкото можеше да си спомни, тя дори не му се бе извинила. Може би, казваше си той, ако бе направила някакво усилие да изрази съжалението си за това, че го е измамила, може би тогава щеше да се намери някаква пътека през джунглата от противоречиви задължения към неговия клиент. Дни наред той преглеждаше записаните обаждания на всеки половин час и дори излезе в понеделник по обяд, за да провери пощата у дома си. Може би бе изразил укорите си прекалено сурово, а язвителните думи на раздяла за „историята на нейния живот“ бяха излишни. Напълно възможно беше тя да се държи настрана заради юридическите тънкости на ситуацията. А най-вероятно просто се бе отказала, смазана от сбъдването на собствените си думи за обречеността на връзката им. Преди три нощи се бе събудил със студена пот на челото от кошмар, че отново е посегнала към бутилката. След това, секунда по-късно, се сети, че нейният проблем не беше в бутилката. Но това не бе сложило край на тревожещите го фантазии, в които я виждаше да изчезва под дъжда из тъмните входове бог знае къде.

Стигнаха в града и Артър паркира до сградата на Ай Би Ем, но когато двамата с Памела тръгнаха да влизат заедно, се поколеба. Изведнъж схвана, че вече не е адвокат на Роми Гандолф. Въпреки разочарованието си и след изпаряването на състоянието, до което като верен син на баща си той никога не бе вярвал, че ще се добере някога, той изживя миг на истинско освобождение. Беше носил дълго непосилно бреме, беше залитал под него понякога, но го бе извлачил до края и имаше много причини да чувства облекчение.

Артър целуна с чувство Памела по бузите пред високите въртящи се врати на сградата и я увери, че тя е велик адвокат. След това, обхванат от страх и мрачни опасения, извървя пеша четирите преки до „Мортън“. Джилиан не беше на щанда. Колежката й, Аржентина, се наведе внимателно, за да не остави следи от пръстите си по безукорно чистото стъкло, и тихо обясни, че Джилиан не е идвала на работа цяла седмица — нито тук, нито в магазина в Ниъринг.

— Репортерите са разбойници — прошепна тя. — Мисля, че е напуснала.

— Напуснала ли?

— Така чух да казват. Не я очакват да се върне. Казват, че щяла да заминава.

Артър си тръгна. Докато вървеше покрай огромните магазини, обмисляше възможностите. Нямаше абсолютно никакъв опит като стратег по сърдечните проблеми и дори сега продължаваше да се чувства прекалено наранен, за да е сигурен какво точно иска. Но в крайна сметка не можеше да изневери на себе си. Артър Рейвън не можеше да бъде майстор на изящните ходове и не знаеше какво е това стил. Ако знаеше нещо, то бе как да върви напред с равно темпо.