Скот Търоу - Обратими грешки

Колинс вдигна поглед от скута си и светлите му очи намериха Мюриъл със същата прямота, с която я бе погледнал, когато бе започнал.

— Това е всъщност всичко — каза й той.

Беше един от онези дни, когато става все по-топло и по-топло, докато слънцето не залезе. Дори в четири следобед, докато стоеше с Лари и Молто на паркинга пред офиса на Ейърс, Мюриъл усещаше асфалта под краката й да поддава. Беше оставила слънчевите си очила в колата и сега гледаше примижала към двамата мъже. С лице към изпепеляващото слънце не й бе никак трудно да си представи защо хората винаги са го боготворели.

— Е? — попита тя.

Всички бяха потиснати.

— Трябва ми време да си помисля — отговори с нежелание Молто. — И искам да прегледам делото. Дай ми двайсет и четири часа. Нека го обсъдим в петък.

Лари и Молто тръгнаха към колите си, за да се спасят от жегата. Преди Лари да потегли, Мюриъл се приближи до конкорда му. Той свали прозореца и я лъхна хладен въздух от климатика.

— Така и не поговорихме — напомни му тя.

— Вярно, не поговорихме. — Беше сложил любимите си слънчеви очила „Оукли“ и очите му не се виждаха, което може би беше добре. — Има ли смисъл?

— Имам да ти кажа някои неща.

Той сви рамене:

— Утре вечер ще бъда пак в онази къща. Трябва да направя списък за банкета, който смятам да дам на момчетата. Отбий се за по бира, ако искаш.

— Ще дойда — обеща тя.

Лари тръгна, без да я погледне повече.

Тя отвори вратата на колата си и още беше на паркинга, когато Джексън излезе през стъклените врати на офиса си и се запъти към своя кадилак, стиснал куфарчето си под мишница. Бързаше.

— На среща ли? — поинтересува се Мюриъл.

Пъргав и енергичен, Джексън отговори с неочакван подем:

— Всъщност да. Отивам с една приятна дама на симфоничен концерт в парка. — Беше вдовец от вече три-четири години.

Мюриъл попита как се справя Колинс. Когато излизаха, жена му го беше прегърнала.

— Там е вътре, моли се, както и би следвало да прави. Ще му трябва малко време, но ще се оправи. Това, което чухте, Мюриъл, беше светата истина. Надявам се да си достатъчно умна, за да си го разбрала.

— Ако Господ иска работата ми, Джексън, дори няма да се опитвам да си я задържа. Но в противен случай ще трябва сама да реша.

— Не си играй с мен, Мюриъл. От устата на този човек не излезе нито една фалшива дума. Но ако ти си на различно мнение, твоя си работа. Едно нещо обаче трябва да знаеш. Представлявам този човек, откакто беше непълнолетен. Беше си хулиган като останалите, но Ерно, лека му пръст, не спираше да казва: „Той е добър, добър е и ще се оправи“. Мюриъл, повярвай ми, никой не знае кой от тях ще се върне на правия път. В наши дни вие дори не се опитвате да им помогнете. Заключвате ги за колкото може по-дълго и дори ги убивате, ако ви се отвори възможност.

— Правилно ли чух думата „хулиган“ от устата ти, Джексън?

— Хулиган или не, никой няма право да губи надежда в човешко същество, Мюриъл — каза Джексън. — И знаеш ли защо? Защото в това няма никакъв смисъл. Изобщо няма смисъл да се занимаваме с това, което правим, ако ще се отказваме от хората.

Ако Джексън станеше областен прокурор, щеше да осъди половината от собствените си клиенти по-бързо, отколкото можеше да убива мухи с мухобойката. Но срещу прокурор бе готов да защити всякаква теза.

— Приятна вечер, Джексън.

— Надявам се. — Джексън си позволи многозначително засмиване, после седна на червената кожена седалка на кадилака си. Изглежда, гърбът му създаваше проблеми, но каквито и да бяха болежките му, Джексън в никакъв случай не изглеждаше прекалено стар за любов. Никой не беше. Той настъпи с ентусиазъм педала на газта и двигателят изръмжа одобрително. Лари си беше заминал и Мюриъл отново бе обхваната от съмнения. Преди няколко дни се бе питала готова ли е да зареже всичко заради любовта. Изведнъж я прониза ироничният начин, по който този случай отиваше към развръзка. Нещата се развиваха така, че победителят щеше да спечели всичко. Джексън и Артър щяха да отърват клиентите си, а Мюриъл нямаше да получи нищо.

— Чу ли последните клюки по случая? — попита тя Джексън, който бе започнал да вдига прозореца.

— Какви?

— Артър Рейвън и Джилиан Съливан в храма на любовта.

— Не — призна Джексън. После се изсмя остро, както го бе направил преди малко. — И откога продължава това? — Мюриъл сви рамене. — Е, не е ли това върхът? — попита Джексън: — Артър Рейвън и съдийката наркоманка.

— Коя?