Скот Търоу - Обратими грешки

Мюриъл провери как Лари приема това наблюдение, но той отново се бе разсеял и гледаше през щорите към паркинга. Истината, поне доколкото Мюриъл можеше да прецени, бе, че Ерно беше пресметнал нещата доста добре. Най-големият му риск беше, че когато арестуваха Катерицата, той щеше проговори за билетите, за да обясни откъде има медальона. Но изглежда, дори Гандолф бе съобразил, че тази история ще го замеси твърде много. Да заплашиш Луиза бе твърде близко до това да я убиеш. Но дори Катерицата да бе изпял всичко това, Ерно и Колинс знаеха, че полицията ще има голям проблем да открие Фароу.

— Затова ли през деветдесет и първа в затвора казахте, че никога няма да свидетелствате? — попита тя. — Когато ни разказахте за медальона?

— Да — потвърди Колинс. — Не можех да се явя. Роми веднага щеше да ме познае като Фароу. И тогава нищо нямаше да попречи на цялата история да излезе наяве. Но се получи, както искахме. На мен ми дадоха десет години, а вуйчо Ерно продължи, сякаш беше подминал пътен инцидент по магистралата… Вуйчо се държа добре с мен през цялото време, докато бях на топло, идваше да ме посещава, носеше рани неща, напътстваше ме да се възползвам от шанса, когато изляза. Това стана в края на деветдесет и шеста. Понеже никой не бе научил за Фароу, той отново се появи на бял свят, готов да се върне към бизнеса, но истината бе, че хванах лулата по-малко от две денонощия след като стъпих на улицата. Всичко бе постарому. Бях провален човек. Ерно не желаеше да ме погледне. Не искаше да каже името ми. Но все пак ме беше страх да се заловя с наркотиците както преди. Хванеха ли ме, този път влизах до живот, и толкоз. А и не можех да се отърва с вуйчо, защото вече бях вкарал Гандолф и никой нямаше да повярва на нова история… Една нощ се почувствах особено зле. Трябваше да взема нещо, а джобовете ми бяха празни. Тогава в съзнанието ми изплуваха думите на Ерно, че разполагаме с онези неща, които изнесохме от „Парадайз“ и които сигурно още бяха закопани под пода. Отидох там с лопата и започнах да копая. Намерих вързопа. Престилката беше изядена от червеите, но всичко друго си беше на място. Идеята ми беше да взема каквото мога и да го продам — говоря за часовниците и пръстените, — но видях револвера и ми мина мисълта, че с него може да изтръскам вуйчо с по-голяма сума. Неговите отпечатъци все още бяха на револвера, така че нямаше да има избор и щеше да ми даде каквото ми дължеше. Отново се бях върнал на това. Че той ми дължи. Дължи ми, и толкова… Вуйна се прибра и спомена, че го била видяла в „При Айк“. Отидох там и влязох — държах револвера за цевта, за да не изтрия отпечатъците му върху дръжката. Разкрещях се, че ми е объркал живота и че трябва да плати за това. Няма спор, не мислех с главата си. Половината хора в бара бяха полицаи и въоръжени, така че секунда след първата ми дума всички бяха насочили срещу мен кой каквото имаше… „Я ми дай това“, каза Ерно и издърпа револвера от ръцете ми, избута ме навън, опита се да ме вразуми, каза ми, че щели да ме убият, и ми обясни, че не мога да го накисна за онези убийства, след като вече съм натопил Гандолф. „Ей, по този револвер сигурно има твои отпечатъци“, казах му. „Е, и какво? — вика ми той. — Двайсет полицаи са свидетели как току-що ти го издърпах от ръцете“. Прав беше, разбира се, но на мен ми беше писнало все той да е добрият и белият, и все аз — лошият и черният. „Да — напомних му, — само че аз имам останалото от вързопа и мога да покажа дупката, от която съм го извадил, а тя е у дома ти, така че този път ще си платиш, защото сега влизам пак там и ще разкажа на всички що за страхлив убиец си“… Само че Ерно, както вече казах, никак не обичаше изненадите. Ама никак. Бях тръгнал към вратата, а той извика: „Недей, не го прави“. Ако бях наред, сигурно щях да си спомня сцената с Гъс. Само че не бях. Последното, което помня, беше, че влязох през вратата. Дори не съм чул изстрела. Само светлината. Онази нощ видях лицето на Исус. Наистина. Чух гласа Му. Мисля, лежах проснат на пода и умирах, но където и да съм бил, знаех, че вече всичко е наред… Така и стана. Малко след като ме изписаха от болницата заминах за Атланта. Оттогава съм там. И най-сетне тръгнах по правия път… В един момент обаче нещата се обърнаха. Този път бяха прибрали Ерно, а аз бях навън. Аз бях онзи, който го посещаваше и му разказваше, че Исус иска да спаси душата му. Може и да ме е чул, не зная. Но като разбра, че е болен, нещо в него се пречупи. Не искаше да си тръгне от този свят с всички тези грехове. Отидох да го видя малко преди Нова година… той току-що бе научил колко лошо е състоянието му. Опитах се да го утеша, но той ме погледна и каза: „Скоро ще екзекутират онзи дребен смотаняк“. Знаех какво иска да ми каже. Не говорехме за пръв път по този въпрос. „Не можем да ги оставим да го направят“, каза ми Ерно… „Направи тогава каквото трябва“, съгласих се аз. „Не — възрази той, — не те прострелях и не спасих по този начин живота и на двама ни, за да те вкарам обратно там. Все още е както ти казах — полицията никога няма да повярва, че не си участвал в стрелбата. Ще ти обясня какво трябва да се каже. Само не съм сигурен, че ще намеря някой, който да пожелае да ме изслуша. Но ще опитам. Ти само си дръж устата затворена. Обади се на адвокат Ейърс. И им казвай само едно: Петата поправка“.