Скот Търоу - Обратими грешки

— Онази нощ Ерно бе променен. Аз също. В „Парадайз“ се бе държал, какъвто го познавахме — ядоса ли се, не мисли, — но после бе изчерпан и потиснат. А сега беше най-откровено изплашен — опитваше се да измисли как да не го заловят. Започна да ми чете лекции: непременно спомени пред някои твои приятели как двамата сме отишли да пием по едно тази вечер, никога не се напивай, за да не започнеш да дрънкаш за това у дома или пред някоя жена. Но най-важното за него тогава бе как да се отърве от престилката в багажника, от револвера, портфейлите и бижутата… от всичко. Вече минаваше три, бяхме изморени и не ни се занимаваше точно с това. Аз специално не исках да имам повече нищо общо. А Ерно пък трепереше, че някой ни е видял. Единствената мисъл в главата му бе, че няма начин да не ни хванат, ако се опитаме да хвърлим вързопа в реката, да напалим огън, за да го изгорим, или да го заровим в гората. Но в задния му двор имаше навес за инструменти с дъсчен под, под който имаше пръст — ако изкопаехме дупка там, нямаше начин да ни видят. Почнахме, изкопахме яма на половината път до Китай и хвърлихме вързопа вътре. Той обеща да измисли по-добър план, като се успокои, но аз знаех, че и двамата не искаме никога вече да видим тази престилка. После ме изпрати до колата и на улицата ме хвана и здраво ме прегърна. Последния път, когато го беше правил, трябва да съм бил на десет. Не знам, при цялата тази лудост, най-лудото нещо може би бе колко приятно ми стана. Този човек уби трима и ме прегърна. Потеглих. Плачех като дете… След онази нощ не можех да намеря душевен покой. Престанах за известно време да бъда Фароу Кол, в случай че полицията откриеше нещо за билетите. Не беше изминала и седмица и отново се хванах с наркотиците. Ерно направи всичко възможно, за да ме спре, но аз вече бях имал време да премисля и не исках да имам нищо общо с него. Един ден отидох в „Лемплайт“ и ей ти на, пак Гандолф. Трябва да беше два месеца след онази история. Около нас сигурно имаше двайсетина души, а той бръкна в джоба си и извади медальона на Луиза. Беше го увил в скъсана хартиена салфетка. Веднага го познах. Бях го виждал на шията й… „Фаро — каза ми, той така ме наричаше, «Фаро» — Фаро, човече, какво да правя с това сега? Ми то май никой няма да се интересува от него“. Отговарям му нещо от рода на: „Чувам, чернилко, че те търсят. Най-добре се отърви от това. Полицията казва, че ти си я гръмнал“. А той: „Ма как така, аз не съм направил нищо. Ще потърся някой от нейните хора. Ще ми платят добре, нали вече я няма. Те ми дължат, тя не ми плати“. „Брат ми, прави каквото искаш — казвам му, — но май трябва да поизчакаш, докато не приберат някой друг, задето я е пратил на метър под земята. И още нещо — повече за онези билети не искам и дума да чуя“. „Не бой се, брат ми“ — обеща ми той… Вуйчо Ерно само дето не откачи, като му разказах. След това започна да търси Гандолф, искаше да му вземе медальона, преди да е оплескал нещата окончателно, обаче така и не успя да го открие. Още не беше зима и Гандолф не ходеше на летището.

Мюриъл неволно изпъшка. Зимата. Макар Ерно да бе подготвил ролята на Колинс много внимателно, той самият бе пропуснал тази подробност, когато им разказа епизода за срещата с Гандолф и медальона и тя го бе заковала на свидетелската скамейка. Тогава бе почувствала, че ги лъже.

— Скоро вече бяха нагазил дълбоко — продължи Колинс. — На втори октомври ме заловиха по време на голяма акция. Бяха ме снимали и така нататък. Полицаите ми казаха, че този път няма отърване, още докато ме вкарваха в колата. „Трети път ти е, момче. Гледай хубаво през прозорците, защото до края на живота си повече няма да видиш улица“. Не им пукаше. Но си вършеха работата. Щях да пропея веднага, още на път за участъка, ако не ме беше страх, че онези Гангстери извън закона, дето можех без да искам да натопя, ще ме убият още първата нощ в затвора… Както и да е, на втория час в пандиза ми хрумна, че всичко това е по вина на вуйчо Ерно. Ако не беше изпозастрелял онези хора, нямаше да съм зад решетките. И ако натопях вуйчо, никой нямаше да ме убие за това. Само че Ерно беше умен. Много добре знаеше какво ми се върти из главата и беше първият, който ме посети… „Каза ли им нещо?“, бе първото, което ме попита, като се видяхме. Престорих се, че не го разбирам, но на него такива не му минаваха. „Слушай, недей на мен тия. Знам какво си мислиш. И няма да ти кажа да не го правиш заради мен. Но помисли за себе си. Кажеш ли им истината, работата става много сериозна. Защото чии обувки са на краката на онзи? И кой крадеше билети заедно с момичето? Сега те чака доживотен. За убийство дават петдесет-шейсет и ще ти ги лепнат всичките. Не искаш това, нали?“. Разбира се, че не исках. И изобщо не се чувствах готов да изпортя вуйчо, особено както стоеше пред мен. А и донякъде беше прав. Ерно знаеше как действат полицаите… Каза, че имал по-добра идея. Да хвърлим вината на бедния нещастен Гандолф. И без това беше издрънкал, че ще убива Луиза. Така да се каже, сам се бе направил заподозрян номер едно. Стигаше само леко да насочим полицията накъдето трябва. Не бях сигурен, че Катерицата е имал глупостта да задържи медальона след онова, което му казах, но Ерно ми каза да не се безпокоя, нали сме имали онзи вързоп под склада му, щял да го изкопае, да вземе нещо от него и да го подхвърли на Гандолф, за да остави отпечатъци върху него. Не се наложи обаче, понеже онзи хахо все още стискал медальона, когато сте го заловили. Щял да си получи парите, дето му ги дължали. Мозъкът му бе толкова мек, че вкараш ли идея в него, няма излизане. — Колинс със съжаление поклати глава. — Едно нещо не ми е ясно и досега: как е възможно да погледнеш този мършав човек и да видиш в него убиец? Ерно веднъж ми каза: „Кучето го прави с всяка кучка, стига да я подуши разгонена“. Вуйчо познаваше душата на полицая.