Скот Търоу - Обратими грешки

— А ти? — попита Лари.

— Какво аз?

— Ти какво направи?

— Виж сега, аз съм чувал какви ли не страхотии, но истината е, че дотогава не бях виждал с очите си застрелян. Беше ужасно. Наистина ужасно. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше: „Ами сега как ще оправим нещата?“. Беше толкова ненормално, че не можех да се насиля да повярвам, че ще продължи. Струваше ми се, че в един миг всичко ще щракне и ще се намести обратно както си е било. И после изведнъж осъзнаваш, че няма начин да стане… След като Ерно застреля Гъс, се разплаках и вуйчо изрева: „Чия е вината, Колинс? Чия е вината?“. Тогава реших, че съм следващият, и дори погледнах към прозореца: вече два пъти се беше стреляло, някой сигурно беше чул, значи скоро можеше да се появи полиция. Но беше Четвърти юли и никой в нищо нямаше да се усъмни, най-много да си помислеха, че са фойерверки… Тогава Ерно видя последния. Криеше се. Беше с костюм… под масата. Ерно насочи револвера и му нареди да тръгва надолу към фризера. После чух изстрел. По някаква причина не прозвуча като първите два. Ерно се качи. Погледна ме и видях, че гневът му се е изпарил. Седна смазан и ми каза какво да направя. Щяхме да го нагласим да изглежда като обир. „Вземи това“, „Избърши там“ — направих всичко, което ми нареди.

— Заплашваше ли ви? — попита Мюриъл.

— Револверът още беше в него, ако имате предвид това. Но от поведението му не изглеждаше като че ли смята да ме застреля. Честно казано, предполагам, че и за секунда не му е минало през ума, че ще откажа да направя каквото ми казва, защото и на мен не ми хрумна. Наля бяхме едно семейство… — допълни Колинс. Той спря, пое си тежко дъх и се замисли над последното си изречение.

— Ти ли свали труповете долу? — попита Лари.

— Да, влачех ги и плачех. — Колинс се обърна към Лари. — Да не си мислиш за кървавите отпечатъци?

— И за тях. — Криминолозите бяха установили, че отпечатъците сред кървавите следи, оставени от влачените трупове, са от обувките на Пол Джъдсън.

— Когато се качих за последен път, Ерно видя, че обувките ми са напоени в кръв. Каза ми: „Не можеш да излезеш на улицата така. Слез долу и виж чии обувки ще ти станат“. Тогава за пръв път ми идеше да му кажа: „Не“. Казах му, че няма да обувам обувки на мъртвец. Можете ли да си представите? Спорихме не знам колко време. Накрая направих каквото ми каза, както и преди. — Колинс посочи с пръст Лари: — Можеш да провериш, че обувките бяха на третия, бизнесмена. Хубави мокасини, италиански. Моделът беше май… „Фачоне“. Бяха му малко големи. Перленосиви. Сигурно всички са го гледали само в краката… кой бизнесмен ходи с перленосиви обувки?

Мюриъл видя нещо да трепва в лицето на Лари — обяснението за обувките, изглежда, съвпадаше с нещо. Лари започваше да вярва, че Колинс може би разказва голяма част от истината. Тя самата вече нямаше никакви съмнения.

— Готвехме се вече да си тръгнем, когато на изхода Ерно щракна с пръсти. „Подръж това“, каза ми той. Вече бяхме извадили всичко — портфейли, бижута, карти, револвера — и го бяхме опаковали в една от престилките на Гъс. Той слезе за малко на пръсти долу и като се върна, го видях да носи капут.

— Презерватив ли искате да кажете? — прекъсна го Мюриъл.

— Точно така. При това използван. След всичко станало… — Колинс завъртя глава. — Както и да е, Ерно ми каза: „Онази кучка беше натъпкала билетите в задника си. Нямаше да ги открия и с миньорска лампа, ако не бях видял края на капута“. Беше навила поне петнайсет билета в него.

Колинс за пръв път погледна назад към Ан-Мари. Тя бе подпряла брадичка на дланта си и досега на Мюриъл се струваше, че полага максимални усилия да не избухне. Но когато Колинс се обърна към нея, тя веднага протегна ръка и хвана неговата. Постояха така няколко секунди.

— Добре ли си? — попита Ейърс клиента си.

Колинс поиска вода. Направиха почивка — всички имаха нужда от минутка отдих. Мюриъл потърси с поглед Лари, но той изглеждаше затворен в себе си. Докато чакаше пред тоалетната в коридора, Мюриъл попита Молто какво мисли. Молто почисти с нокът петно доматен сос от ризата си, после второ върху вратовръзката си и накрая призна, че не знае какво да мисли. И Мюриъл не беше сигурна.

Когато се върнаха, Ан-Мари държеше едната ръка на Колинс. С другата той продължаваше да стиска Библията. Последваха минута — две занимания със записващите устройства и бяха готови да продължат. Мюриъл отново съобщи датата и часа, после, за да направи връзка с последната част от разказа, попита Колинс какво се е случило след „Парадайз“.