Скот Търоу - Обратими грешки

— Веднага след като измислех какво да кажа във връзка с останалото.

— „Останалото“? За личните ни отношения ли става дума?

— Може и така да се каже.

Тук, в кабинета й, можеха да разговарят по-спокойно. Седнала зад писалището точно срещу него, тя скръсти ръце и го попита дали мисли, че случилото се миналата седмица в ремонтираната къща е грешка.

— Ако знаех какво да мисля, Мюриъл, щях да дойда и да ти го кажа. Това е истината. А ти какво мислиш?

Тя се потопи за миг в мътилката на собствените си чувства, после отговори тихо:

— Мисля, че беше прекрасно да съм с теб. Няколко дни се реех в небесата от щастие. Докато не разбрах, че няма да ми се обадиш. Какво стана?

— Не мога повече това — измъчено каза той.

— „Това“?

— Да се чукаме като малолетни — отговори й той. — Аз и ти, сещаш ли се? Или ще го правим както трябва, или го забравяме. Много съм стар за половинчати решения.

— И аз не искам нищо половинчато, Лари. Искам те в моя живот.

— Като?

— Като някой, с когото съм свързана. Близко свързана.

— Понякога? През цялото време?

— Господи, Лари! Говоря ти за нужда, а не за боен план.

— Вече няма да се крия, Мюриъл. Или го правим както трябва, или го забравяме завинаги.

— Какво правим или забравяме?

— Говоря ти за това ти да напуснеш Талмадж, а аз Нанси. Говоря ти, че трябва да си кажем, поне веднъж да го изречем с думи, че сме направили грешка… голяма грешка, и че ще се опитаме да спасим каквото е останало.

— Уф… — каза Мюриъл, после докосна гърдите си: сърцето й беше на път да изхвръкне. — Господи!… — В мислите си не бе стигала по-далеч от идеята за нова връзка, която само допреди няколко минути вече бе отписала като невъзможна.

— Говоря сериозно.

— Виждам.

— И не съм абсолютно убеден, че го искам. Но съм по-сигурен, че ако ти поставя нещата по този начин, за мен няма да остане какво да решавам.

— Говориш съвсем сериозно, нали, Лари?

— Опитвам се.

Беше ядосан, както толкова често напоследък, и дори вече изживяваше болката на отхвърлянето, което бе приел. Тя знаеше, че миналата седмица го бе оставила объркан, тъжен за много неща и със сигурност чувстващ се много виновен. Но въпреки всичко това от дълбините на душата й започваше да блика щастие. Беше се освободила от нещо. След всичко опасно, глупаво и егоистично, което беше правила, сега гледаше с надежда напред.

— Доволна съм, че го каза… Наистина. — Говореше спокойно, но усещаше надигащата се в нея паника. Толкова много неща изведнъж се бяха натрупали застрашително едно върху друго. Бракът й. Работата й. Бъдещето й. Коя беше тя? По дяволите… Заслужаваше ли любовта да пожертваш заради нея живота, който си искала? Беше ли любовта — истинската, буйна, непокорна любов на четиридесет и четири години — достатъчна компенсация за всички останали неща, към които се бе стремила? Стихотворенията и романите бяха категорични, че единственият възможен отговор е „да“. Но тя още не беше сигурна какво отговарят зрелите хора в реалния живот. Или поне не бе сигурна за себе си. — Трябва да обмисля това, Лари. И то много сериозно. — Видя, че това е първата изречена от нея фраза, която му достави удоволствие.

— Добре — съгласи се той. — Помисли сериозно. — За момент млъкна, после добави: — Но вероятно няма да искаш да говориш с мен.

— И защо?

Гневът, който досега го бе крепил на крака, се беше изпарил и той тежко се отпусна на дъбовия стол до писалището й.

— Защото още не знаеш какво ми разказа Мо за револвера.

Лари бе прекарал повечето дни през последните двайсет и четири години от живота си в издирване на най-опасните екземпляри в града. Беше ги преследвал из потънали в мрак строителни площадки, беше ги гонил по тъмните улички, дори беше предвождал специален отряд, облечен от глава до пети в защитен костюм, когато отидоха да заловят Кан-Ел, водача на „Нощните светци“, който се бе окопал в някаква дупка, въоръжен с цял арсенал огнестрелно оръжие, закупено бог знае как от либийската армия. И във всички тези случаи бе изпитвал някакво опиянение, някакъв гъдел. Никога не се бе страхувал от опасността и никога не бе усещал толкова отчетливо надигащите се в гърлото му киселини, както сега. Осъзна, че единственият човек на света, който най-откровено го плаши, седи пред него. Изведнъж просто не можа да се сети какво го бе накарало да не й каже миналата седмица за револвера. Истината, поне доколкото можеше да си спомни за това сега, когато в главата му се въртеше вихрушка от несвързани мисли, бе, че му беше омръзнало да позволява на Мюриъл винаги тя да определя правилата.