Скот Търоу - Обратими грешки

— Колинс е страничен проблем, Артър. Няма нищо, което да го свързва с тези убийства. Ти си много добър, когато опре до създаване на странични атракции. Такава ти е работата. Признавам ти го. И дори ще ти кажа, че има още една странична атракция, която ми се струва интригуваща.

— Например?

— Една птичка ми пошепна, че Джилиан Съливан доста често се навърта в офиса ти. И че ви е видяла да се държите за ръце в „Меч бук“. За какво става въпрос? Някои любопитни хора биха искали да научат… — Мюриъл зададе въпроса си с малко зловеща усмивка.

Това, разбира се, го постави на мястото му, каквото всъщност бе желанието на Мюриъл. Истината беше, че както Джилиан бе предрекла преди много време, Артър се притесняваше, когато чуваше злобните подхилвания, на които бе дал повод слухът за тяхната връзка.

— И какво общо има това, Мюриъл?

— Не зная, Артър. Малко е необичайно, не мислиш ли?

— Тук няма конфликт на интересите, Мюриъл. Още преди месец ти каза за протокола, че Джилиан няма роля в тази съдебна процедура.

— Опитах се да проявя разбиране, Арт. Винаги съм харесвала Джилиан. Всеки заслужава втори шанс.

Според самата Джилиан Мюриъл не даваше пет пари за нея. Честите сравнения между двете им бяха дотегнали още преди време. Освен това Мюриъл не вярваше в предоставянето на втори шанс. Тя беше прокурор, чието кредо бе пределно ясно: наказания за всички грешки… с изключение на нейните естествено. Но бе постигнала целта си. Артър искаше да приключи с разговора. Мюриъл почувства това и стана.

Още преди няколко седмици Артър бе взел предпазната мярка да предупреди Роми писмено, че между него и Джилиан съществуват близки приятелски отношения. Но Мюриъл се бе опитала да го уязви не на тема дали е редно, а по-скоро да му покаже, че е уязвим. И бе дошла да го предупреди. Намекът бе, че ако Артър подхване кампания на очерняне на високия й професионализъм, защото за известно време е укрила информация за Колинс, тя също разполага с известно количество кал, която с удоволствие би могла да запрати по него.

Артър разбираше, че не е приспособен за тази професия. Въпреки всичките му години в окопите на правото и въпреки онова, което му бе известно за Мюриъл, първата му мисъл, когато бе дошла да седне при него, бе, че иска да си поприказват дружески, понеже го харесва.

— Всички да станат — обяви съдебният пристав.

Харлоу делово излезе от кабината си и се отправи към креслото; стискаше няколко папки под мишница. Обяви набързо решенията си по няколкото други случая, включени в графика преди тяхното дело, и когато стигна до „Гандолф срещу директора на Ръдярд“, усмихнато изчака Артър и Мюриъл да заемат местата си на подиума.

— Мислех, че вече няма да се видя с вас, приятели. Добре дошли. — И той покани Мюриъл да декларира реакцията си на молбата на Артър.

Тя започна с плам:

— Първо, Апелативният съд заяви, че повече не съществува дело, което очаква някакви решения. Второ, господин Рейвън вече не е адвокат на Гандолф. Трето, периодът за ограничено събиране на нови улики, разпореден от съда, изтече преди повече от месец. И четвърто, няма абсолютно никакви нередности в нищо, което е било заявявано пред този или друг съд.

Харлоу се поусмихна, явно развеселен от стила на Мюриъл. Може да бе метър и петдесет и под петдесет килограма, но удряше като боксьор тежка категория. Съдията се облегна на високия си стол и прекара пръсти през дългата си бяла коса.

— С всичкото уважение към моите приятели тук, които са очите и ушите на обществеността — каза той, поглеждайки към репортерите — мисля, че има някои неща, които е най-добре да намерят решение отзад в кабинета ми. Защо адвокатите не се присъединят към мен там?

Той ги преведе през външния си офис в Земята на Линкълн, както най-често наричаха помещенията зад гърба му. Тук, по стените и полиците, имаше поне петдесет портрета и статуетки на Линкълн от всички фази на живота му, включително няколко фотографии, направени от прочутия Матю Брейди. Из цялата стая се виждаха документи, носещи подписа на Линкълн. В една кутия бяха изложени едноцентови монети с нумизматична стойност с неговия лик.

Следваха ги секретарите на Харлоу — бял мъж и чернокожа жена, — дошли с жълтите си бележници. Съдията се приближи до бюрото си, съблече тогата и я закачи на закачалката. Усмихваше се.

— Приятели — каза той, — виждал съм какви ли не дела вече от четиридесет и повече години, но уверявам ви, това ще го запомня. Напомня ми за онези мачове в колежа, когато всички отбелязваха точки в допълнителното време. Отидеш да си купиш бира и като се върнеш, не можеш да разбереш кой води. — Той ги покани да седнат около ореховата заседателна маса. Формалностите на съдебната процедура задължаваха съдията първо да изслуша адвокатите, но извън съдебната зала Харлоу нямаше особен респект пред протокола. — Не обичам да се крия от пресата, но сме я докарали дотам, че трябва да сме откровени един с друг, за да стигнем донякъде. — В този момент се обадиха да съобщят, че в залата е дошла Памела, и съдията нареди на пристава да я доведе при тях. — Окей, край на майтапите — каза Харлоу, когато и Памела зае мястото си край дългата маса. — Първо, госпожице Уин, вие не ме познавате много добре и аз също не ви познавам особено добре, но понеже сега си говорим насаме, смятам и двамата ще се съгласим, че беше редно да коригирате депозираните пред този съд улики веднага след разговора с господин Фаруел.