Скот Търоу - Обратими грешки

Ерно беше. А това беше оръдието на убийството. И по някаква игра на съдбата Колинс бе държал същия този револвер шест години по-късно. Върху него имаше отпечатъци и от Колинс. Единственият човек, чиито отпечатъци не бяха на револвера, се оказваше Катерицата. Който обаче си бе признал.

— Значи Ерно или Ерно и Колинс са го направили заедно с Катерицата — каза Лари. — Катерицата не ги е изпял, а Ерно му е върнал услугата, като е разбрал, че умира.

Мо обаче само поклати глава.

— Всичко, което аз мога да кажа, Лари, е чии са отпечатъците.

Лари разбираше това много добре. Просто се опитваше да обясни нещата на себе си. Катерицата си бе признал. Катерицата знаеше за съществуването на този револвер. Катерицата бе задържан с медальона на Луиза в джоба. И пак Катерицата беше казал на Женевиев, че ще убие Луиза. Нищо не се бе променило. Поне дотолкова, доколкото ставаше дума за Катерицата.

Но как, по дяволите, стояха нещата с Колинс?

Когато Артър научеше за това, щеше да вдигне шум до бога. Случаят, който отказваше да приключи, щеше да подкара наново на максимални обороти. Докато Лари стоеше и в главата му цареше пълен хаос, Мо му посочи спортното сако, върху което бе оставил доклада.

— Ще разчитам на теб да бъдеш куриерът до Сентър Сити.

— Безкрайни благодарности — каза Лари. После погледна Мо и допълни: — Да му го начукам.

Навън, в парка пред кметството, имаше пейки — служителите седяха на тях през лятото да си изядат сандвичите. Свикнали да се угощават с нападалите трохи, там щъкаха катерици — и когато Лари тежко се отпусна, за да помисли, веднага го наобиколиха с надежда.

Нямаше дума, която да изрази душевното му състояние. „Разстроен“? Само че той винаги научаваше нещо в тези моменти на просветление. И онова, което научаваше сега и тук, бе, че изобщо не е изненадан за Ерно. Винаги бе допускал възможността Ерно да увърта. Ерно беше стрелецът. Повтори си го още няколко пъти. Потресен бе от последиците, а не от самия факт.

Онова, което го безпокоеше най-силно, докато минутите на този кошмарен ден изтичаха, имаше име и се казваше Мюриъл. Сега вече се налагаше да я види. Истински. Седеше на пейката и премисляше наново всички мисли, които му се бяха въртели из главата през последните два дни; изпита отново задушаващите го чувства, пулсът му отново се ускори, когато си спомни за нея и какво бяха правили. И в един миг на прозрение му се изясни още нещо: Мюриъл никога нямаше да напусне Талмадж. Тя просто бе неспособна да се изолира от сферата на влияние около Талмадж, особено преди изборите. Нямаше начин да се е променила толкова силно. А дори да не бяха изборите, Мюриъл щеше да предизвика скандал с признанието, че е спала със свидетел по продължаващо и толкова противоречиво дело. Онази Мюриъл с коравата душа и чистия поглед, което така силно бе привличала Лари, нямаше да зареже цялата си кариера заради него. Оставаше онова, което той добре познаваше: тайни среши, въргаляне из хотелски стаи, молби да не се избързва. А Нанси… Нанси беше жена, при това от онези, които обръщат внимание на дребните подробности, и щеше да забележи. Но онова, което наистина го убиваше, бе животът, който бе съумял да изгради без Мюриъл. Не можеше да се примири с факта не че бе готов, а дори само че обмисляше да захвърли този живот, за да улови нещо неуловимо. Беше изпълнен с горчивина към самия себе си, а сърцето му сякаш помпаше отровна киселина.

Усещаше плика с доклада във вътрешния си джоб. Не беше готов за подобен развой на събитията. Нито беше готов за среща с Мюриъл. Още по-малко бе готов да чете във вестниците за поредния пробив в един случай, който беше решил преди десет години. Беше готов Роми Гандолф да си отиде и в живота му да настане мир.

Дали наистина беше? Подобни шансове в живота на човек идваха много рядко: да си върнеш загубеното, за което не си спирал да съжаляваш. Да поправиш грешката на глупака в теб. Можеше ли да остави подобна възможност да му се изплъзне? Седеше замаян и изпълнен със съмнения, готов да изкрещи просто ей така. После извади доклада, скъса го на малки парчета и го хвърли в кошчето за боклук. Катериците ентусиазирано изтичаха да проверят, но и тях, както и останалите, ги чакаше само разочарование.

17 август 2001

Земята на Линкълн

Очакването на драма в съдебната зала на съдия Кентън Харлоу се бе изпарило. В галерията нямаше никакви посетители, а присъствието на пресата се бе редуцирало до обичайния кортеж: Стю Дубински, Мира Амир и един репортер за местната телевизионна станция, пресен випускник от факултета по журналистика, който — даже в очите на Артър — дори не се бе научил как да се облича. Артър се бе държал особено внимателно с представителите на медиите по отношение правните последици на исканията, които бе завел. Каквито и да бяха надеждите му в Харлоу, нямаше да има никаква полза, ако съдията сметнеше, че Мюриъл вече е достатъчно наказана от пресата за пропуските си.