Скот Търоу - Обратими грешки

В ранната лятна вечер Джилиан стоеше пред входа на „Мортън“ в центъра на града и чакаше Артър. И последните окъснели на работа вече си бяха тръгнали, така че движението по улиците бе оредяло. На няколко метра от нея две измъчени жени с натъпкани пазарни пликове седяха на пейката в остъклената автобусна спирка.

Джилиан вече се бе научила да измерва продължителността на връзката между нея и Артър с дневната светлина. Започваше да се стъмва все по-рано. Слънцето, което двамата бяха видели да се изкачва в небето рано сутринта, сега се гмурваше в реката и горещото му сияние прелиташе като сянка на ястреб по светлите облаци на хоризонта. Вечерният ветрец сменяше често посоката си — още един предвестник на наближаващата есен. Макар многократно да й бяха обяснявали, че това е характерно за депресивните натури, тя така и не се бе избавила от навика си да гледа на природните явления — спускането на тъмнината, изтичането на лятото — със суеверен страх. Животът беше хубав. Но това нямаше да продължи много.

Артър закъсняваше. Когато колата му най-сетне се появи, той бе превъзбуден.

— Ново послание от Мюриъл — съобщи той без предисловие в мига, в който Джилиан седна до него. Извади две копия на нейните къси искания до съда, които прокуратурата бе завела късно следобеда едновременно пред Областния съд на Съединените щати и Околийския апелативен съд. Признавайки получаването на „нова и съществена информация относно естеството и обстоятелствата на престъплението“, Мюриъл искаше спиране на всички съдебни процедури за период от четиринайсет дни, за да може държавата да проведе допълнително разследване.

— Но как… — запъна се Джилиан. — Ти обади ли й се?

— Естествено. Поисках да ми бъде предоставена незабавно новата информация, но тя не отстъпи и милиметър. Дуелирахме се така известно време и накрая се споразумяхме, ако аз й дам две седмици, тя да отстъпи по моята петиция да се преразгледа постановлението на Апелативния съд и да отвори отново случая. По същество, от нейна страна това е съгласие да й бъдат отнети точки от таблицата за класиране.

— Господи! — Макар Артър да караше, тя се примъкна по-близо до него и го прегърна. — Но какво се е случило? Дали ще даде имунитет на Колинс?

— Не мога да повярвам, че веднага ще отстъпи и ще признае, че на него може да му се вярва до степен да отворим наново делото. Ако не хареса онова, което има да каже Колинс, ще го обяви за лъжец. Значи става дума за нещо повече. Нещо наистина голямо.

От месеци Артър имаше невъзможната фантазия, че един ден Мюриъл ще види светлината относно Роми. Джилиан имаше много по-ниско мнение за нея, но Артър просто отказваше да гледа в неблагоприятна светлина на човек, с когото е работил толкова години. Но и тя като него бе склонна да вярва, че се е случило нещо драматично.

— Значи прекрасен ден за теб, нали? — поиска да се увери тя.

— Да де — уклончиво отговори той.

— Случило ли се е нещо лошо?

— Не по делото. И не точно лошо. Мюриъл направи коментар за нас. Те знаят.

— Разбирам. И как приемаш и това?

— Неловко ми е. — Той сви рамене.

Острият език на майка й в този миг щеше да изсъска: „Нали ти казвах“ — ако беше жива. Цялата съзнателно култивирана сдържаност на Джилиан беше само средство да потиска този глас, който така и не бе успяла да прогони от главата си. Но бедният Артър искаше толкова силно всички да го харесват. Както бе предсказвала, че ще се случи един ден, той трудно понасяше да бъде принизяван и подиграван за избора на приятелката си. В шест сутринта го бе намерила дълбоко замислен да гледа с невиждащ поглед слънцето.

— Сигурно едва се сдържаш да не ми кажеш, че си ме предупреждавала? — попита я той.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Ще го преживеем. — Тя се усмихна и посегна към ръката му. — Не, наистина. Онова, което ме завари да си мисля тази сутрин, бе, че трябва да избягаме.

— О, така ли?

— Сериозно ти казвам. Събираме си багажа и намираме някое местенце. Започваме от нулата. И двамата. Вече се обадих тук-там, Джил. Има щати, където след няколко години, ако всичко е наред, ще имаш добри шансове в случай, че подадеш молба за възстановяване.

— В професията? — Той я погледна и стоически кимна, преди да се влее в трафика. Самата идея бе смайваща. Никога не се бе замисляла, че един ден може да се върне от изгнанието си. — А твоята практика, Артър?

— Какво моята практика?

— След всичките тези години, които си чакал да станеш съдружник.