Скот Търоу - Обратими грешки

— Жив съм — отговори той на въпроса й как се чувства. — Донякъде. — После й предаде смисъла на постановлението. — Не очаквах това.

— Искам да те поканя на вечеря, Артър. — Каза го, без да го бе планирала, но изпитваше силно желание да го утеши и се досещаше, че точно сега не му се ходи в апартамента. Колкото и да бе разочарован, предложението й го зарадва. Тя му каза да се срещнат в „Меч бук“, заведение в Сентър Сити, където Артър можеше да си поръча пържола и печени картофи — любимата си храна. Когато пристигна там след осем, той вече седеше край масата и изглеждаше съсипан.

— Поръчай си нещо за пиене — предложи му тя. Винаги, когато бяха заедно, той се отказваше от алкохола заради нея, но ако някой някога се бе нуждаел от глътка уиски, това бе Артър в момента.

Артър й бе донесъл копие от постановлението, но не й даде да прочете голяма част от него, преди да се разтовари: напомни й, че й бе казвал, че ще загубят; но сега, когато това се бе случило, реалността бе доста по-трудно поносима, отколкото бе изглеждало. Как бяха паднали толкова ниско съдиите?

— Артър, като съдия научих някои неща. Адвокатите гледат един на друг с много повече колегиалност и разбиране, отколкото гледат на съдиите. Колко пъти например си прощавал на друг адвокат — нека да е Мюриъл например — и си си казвал, че тя само си гледа работата? Но опрат ли нещата до съдиите, адвокатите не пропускат да се възмутят. Само че и съдиите просто си вършат работата. Не разбираш ли, някой трябва да отсъди, и, да речем, отсъждаш ти. Вземаш решение, макар вътре в себе си да си уверен, че някои от хората, с които се разминаваш по улиците на път за работа, биха могли да се представят по-добре по един или друг въпрос. Само че отсъждаш. В началото си ужасен, че може да допуснеш грешка. Знаеш, че това е неминуемо, нещо повече — това се очаква, иначе, ако съдиите бяха безгрешни, щеше ли да има преглед на решенията? Така че… отсъждаш. Смирено. Хуманно. Вършиш си работата. Те са преценили, Артър. Но това не означава, че са прави.

— Успокоителна мисъл. За съжаление, това е последната дума. — В процесуален смисъл оставаха още някои по-дребни схватки, но от гледна точка на Артър, само божи пръст на стената в килията на Роми можеше да начертае съдбата му по-сигурно. — Но не мога да повярвам, че са имали безочливостта да ме освободят — допълни той.

— С благодарности, Артър.

— Ако уточня „изказани през зъби“, това сигурно ще преувеличи ентусиазма им. Много гнусна история. Те просто не желаят да допуснат човек с възможности да се посвети на проблемите по това дело.

— Артър, те просто се опитват да освободят теб и партньорите ти в кантората от бремето. Нищо не може да ти попречи да продължиш да представяш Роми пряко на pro bono основа. Може той да те наеме, вместо да те назначава съдът.

— Да бе… Точно за каквото си мечтаят съдружниците ми. Да се надпикаваме с Апелативния съд.

Тя разбираше, че никакви думи не могат да го утешат, и се присъедини към мрачното му настроение. Беше уверена, че онова, което съществува между нея и него, е крехко. Имаше хиляди причини за това… сега виждаше една повече. Победеният Артър не би могъл да поддържа тази връзка. А нещастният Артър щеше да вижда у себе си все по-малко, а в резултат — по-малко и у нея.

През няколкото часа, които прекарваше в стаята си при Дъфи всеки ден, Джилиан често си бе задавала въпроса, срещу който Артър засега не бе събрал куража да се изправи. Обичаше ли го тя? Нямаше спор — той бе най-страшният любовник в живота й. Но имаше ли и любов? Беше изненадана с каква лекота бе приела, че отговорът на този въпрос е „да“. Неговата компания й носеше нещо обновяващо, вечно, съществено. Тя желаеше да бъде с Артър. И с все по-засилваща се тъга осъзнаваше отново и отново, че това няма да продължи завинаги. Седмици наред се бе питала дали да се бори, когато се появят първите признаци на разрива, или кротко да приеме съдбата си. Но не, нямаше да се остави покорно отново да бъде смачкана. Нали Артър имаше друго мнение за нея. Така че бе длъжна и заради двамата да покаже някаква сила на характера.

— Артър, мога ли да те попитам нещо?

— Да. Все още имам желание да се любим тази нощ.

Тя се пресегна през масата и го плесна по ръката. Но й стана приятно, че либидото му е по-силно от разочарованието.

— Не, Артър. Прав ли е съдът?

— В юридическия смисъл на думата?

— Невинен ли е клиентът ти, Артър? Наистина? Какво мислиш?

Бяха му донесли уискито и той с въжделение погледна чашата, но не я докосна.