Скот Търоу - Обратими грешки

Когато прожекторите над главите им угаснаха, Лари разхлаби вратовръзката си. Шефът му стисна ръка, после Лари размени няколко шеговити фрази с Керъл и Молто. Мюриъл го чакаше да излязат заедно и рамо до рамо двамата прекосиха мраморното фоайе на кметството, където по това време на деня не можеше да се разминеш. В тълпата изглеждаше съвсем естествено, когато тя го хвана под ръка.

— Лари, ти свърши голяма работа по този случай. Съжалявам, че той ни причини толкова киселини това лято, но това е положението.

Той я попита какво следва нататък и тя му описа различните юридически гранати, които Артър или приемникът му можеха да опитат. Всички те нямало да избухнат.

— Артър оттегля ли се от случая? — поинтересува се Лари.

— Това зависи само от него. Съдът определено му дава възможност за това.

— Артър не е такъв. Той никога няма да се примири.

— Може би — съгласи се тя.

— Е… — каза Лари и се обърна към нея, задавен от напиращите в него емоции. Тълпи хаотично носещи се адвокати, забързани да заведат различни документи, и групи излизащи да обядват служители ги заобикаляха от всички посоки.

— Мисля, време е да се сбогуваме.

— Едва ли, Лари — засмя се тя.

— Така ли?

— Ще трябва доста да се потрудиш, за да избягаш отново от живота ми, моето момче. Обади ми се. Трябва да го отпразнуваме. Наистина… — Тя вдигна ръце и го прегърна. Като майстор в показната страна на нещата — умение задължително за хора, явяващи се в съдебна зала, — го направи с нужната доза стерилна сдържаност. За хората край тях жестът едва ли щеше да изглежда като нещо повече от довиждане между уважаващи се колеги. Но докосналото се за миг до него тяло разказваше друга история. — Ще чакам да ми звъннеш — прошепна тя и го пусна. После се отдалечи и дори кокетно махна с ръка през рамо — първият и единствен жест, който някой би могъл да интерпретира като флирт. Лари бе получавал сигналите й от известно време, но това бе първият миг, когато се убеди, че ги разчита вярно.

Все още замаян, той мина покрай високите колони на входа на кметството. Инстинктивно избра сенчестата страна, но когато вдигна поглед, видя, че небето е притъмняло. Във въздуха се носеше миризмата на задаващ се дъжд.

Спомни си онова време, когато пак бе част от това дело и когато бе смятал, че всичко е приключило веднъж и завинаги. Беше седял цели две седмици до Мюриъл по време на процеса срещу Катерицата в началото на 92-ра, когато го бяха осъдили. Тогава връзката му с Мюриъл се бе разпаднала и тя се готвеше да се омъжи за Талмадж. През седмиците на подготовка за процеса Лари бе живял с юношеските терзания преди първа среща и си бе въобразявал, че самото допиране на телата им на скамейката в съда ще върне Мюриъл на земята и при него. А когато не се случи нищо подобно, това до такава степен го вкисна, че накрая не беше сигурен за кого точно журито е решило, че трябва да умре.

Независимо дали играеше, или наистина флиртуваше, преди две седмици Мюриъл бе подметнала, че му липсва, и ако не бе затворила така бързо, той сигурно щеше да измънка нещо тъпо от рода на: „Сигурно“. Само че не му се извървяваше отново тази Голгота, макар за него усещането да бе по-близко до падане от четиридесетия етаж. Иронично, все пак. От старта до финала две неща се бяха оказали синоними: краят на Роми и краят с Мюриъл.

Застанал на тротоара, той погледна назад към красивата сграда на кметството и видя отново думите, издълбани във варовика над колоните: Veritas. Justicia. Ministerium. Ако можеше да разчита още на училищния си латински, това трябваше да означава нещо от рода на „истина, справедливост, служба“. Усети по кожата му да пролазват тръпки. За него това продължаваха да са правилните думи, това продължаваше да е неговото верую — онова, което го бе крепяло по време на целия процес, въпреки дивотиите и изобретателните ходове на защитата на Роми. Но докато стоеше и гледаше, у него се затвърди едно усещане.

Той още не беше щастлив.

Джилиан разбра за постановлението чак късно следобед. Беше в магазина в Сентър Сити и Аржентина Рохас, която дойде да я смени, й каза какво е научила от радиото в колата си. Аржентина за пръв път показваше, че знае за миналия живот на Джилиан, и бе повече от ясно, че нарушава собственото си табу, убедена, че носи на Джилиан добри новини, особено след написаното по неин адрес през дните след показанията на Ердай. Джилиан й благодари, но при първа възможност отиде в стаята на продавачките, за да позвъни на Артър.