Скот Търоу - Обратими грешки

С развитието на разговора Артър чувстваше как вътре в него се образува вакуум. Светът, нарисуван от Ерно — Луиза на паркинга, скарването на двамата любовници, сцени, които Артър бе извикал в съзнанието си с такава отчетливост, че му се струваха видени на филм, — беше безмилостно изтрит. Когато излезеше от болницата, онова, което щеше да остане, бе фактът, безмилостният, неопровержим факт, че Ерно е лъжец, чиито мотиви може би не са по-добри от това да изживее неповторимото удоволствие от забъркване на всички и всичко в една неописуема каша. Последната версия била разпердушинена? Хе, какво от това, ето ви нова. Но тук и сега, в присъствието на Ерно, Артър не можеше да се съмнява в него. Може би просто отдаваше дължимото на Ерно като измамник от висша категория. Но противно на всякакъв разум, той му вярваше.

Времето бавно минаваше.

— Винаги съм го знаел — обади се Ерно.

— Кое?

Ерно отново се напъна да се обърне и Артър посегна да му помогне. Рамото на Ерно беше само кости.

— Аз — каза Ерно и изкриви лице в гримаса.

— Какво ти?

— Лош… — поясни Ерно. — Лош живот. Защо?

Артър си помисли, че става дума за въпрос от философски или религиозен характер, но Ерно го бе задал в чисто риторична форма, защото разполагаше с отговора: — Винаги съм знаел — обясни той. — Много е трудно…

— Какво е трудно?

Ерно го изгледа продължително с лишените си от мигли очи и отговори:

— Много е трудно… да си… добър.

2 август 2001

Съдът отсъди

— Спечелихме. — Томи Молто с лице, подобно на ванилов пудинг, сграбчи Мюриъл за ръката, когато тя излезе от офиса на Нед Холси след сутрешната оперативна. Апелативният съд бе оповестил решението си: молбата на Гандолф бе отхвърлена и временното отлагане на екзекуцията му бе отменено. — Спечелихме — повтори Томи Молто. Томи беше странен случай. Той рядко можеше да види гората, но беше точно онзи, от когото човек има нужда, ако иска да отсече дърво. Преди десетилетие, когато бяха съдили Катерицата, точно Томи бе голямата клечка, а Мюриъл бе чиракът, който се учеше. Само че Томи изобщо не бе израсъл с годините, а тя малко по малко го бе застигнала и в крайна сметка бе номинирана за главен заместник — пост, за който Томи бе бленувал. Томи си беше Томи — лишен от чувство за хумор, упорит и верен на жертвите, на полицията, на околията и на факта, че светът е по-добро място за живот без онези, които той стръвно преследваше и безмилостно обвиняваше. Мюриъл го прегърна. — Никога не съм се съмнявал — каза Томи. После й обеща да й прати копие от решението веднага след като Керъл се върне от съда, и си тръгна засмян.

В момента Нед бе на среща със сенатор Малвойн, така че тя му остави бележка. Когато стигна от другата страна на големия салон, разделящ офиса на Холси от нейния, Мюриъл прегледа получените съобщения — бяха се обадили четирима репортери — и се прибра в кабинета си. Седна зад голямото си писалище до високия прозорец и затвори очи, изненадана от облекчението, което изпитваше. С работа като нейната, човек се научаваше да хваща големите вълни. В много случаи пътят към брега се оказваше приятен и се случваха маса вълнуващи неща, но тя винаги помнеше, че ако се озовеш под вълната, докато тя се стоварва върху теб, ще те гложди една-единствена мисъл: какъв глупак бях и как можах да рискувам всичко? Защото тя не бе заложила само резултата от избора срещу изхода на случая Роми Гандолф. Реалната заплаха бе да бъде отписана като човек, чиято цялостна кариера е била изградена върху гнила основа.

Но изживяното — възкачванията и сривовете — си бе заслужавало. По изключение за пръв път в живота си тя бе наясно в нещо: държеше да стане следващият областен прокурор на околия Киндъл. Моментното разколебаване в преследваната цел й бе дало възможност да осъзнае колко силно държи да я постигне — както наградата, така и последствията, които щяха да дойдат с новата длъжност. Но заедно с това не бе загубила увереността си, че ако по делото Гандолф се бе случила някаква издънка и блайтовците на този свят бяха блокирали пътя й към креслото в съседния офис, тя самата щеше да се измъкне без особени поражения. Тя не вярваше в Бог, който седи там горе и дава сигнали или прави ходове с фигурите. Но ако не станеше областен прокурор, това сигурно щеше да е за добро. През последните месеци на два пъти се бе събуждала с мисъл за училище по теология. По-късно през деня мисълта изглеждаше смехотворна, но тя бе започнала да гледа на нея все по-често като на сериозна алтернатива. Може би от амвона щеше да постигне повече важни неща.