Скот Търоу - Обратими грешки

Тя повтори отговора на Дъфи сега, пред Артър, но той бе твърде развълнуван от собствените си разсъждения, за да обърне внимание на смисъла му.

— В такъв случай ти си освободена.

Не. Думата беше друга — тя бе различна. Но не и освободена.

— А ти, Артър, променил ли си се?

— Ти шегуваш ли се? Та аз никога в живота си не съм бил по-щастлив. Даже и за сравнение не може да става дума.

— Само че, Артър, не би ли бил по-щастлив с някоя друга, на твоята възраст?

— Не, никога. Виж, аз съм откровено старомоден. Обичам нещата, които са малко вероятни. Любовта като съдба. Няма да повярваш, но обожавам да гледам филми от трийсетте и да плача след тях.

— Не съм чак толкова стара, Артър.

Той я мушна с пръст, но продължи настойчиво:

— Щастлив съм. Няма как нещата между нас да бъдат по-добре, Джилиан. Просто ми иде да запея. — Тя простена наум. Почувствал се предизвикан, Артър се изправи чисто гол в центъра на леглото и запя:

Вторият ред я промуши в сърцето. Но той продължи. Типично за способността му да изненадва хората около себе си, имаше добър глас и явно бе прекарал много време, слушайки сърцераздирателни бавни мелодии. С всичка сила, без се стеснява ни най-малко, той изпя песента докрай, заедно с всички припеви, и накрая Джилиан, за пръв път от много години, се разсмя от сърце.

24 юли 2001

Лошо за мен

За Ерно Ердай бе започнало финалното отброяване. Макар да бе затворник, му бяха предоставени всички последни постижения на съвременната наука, достъпни в университетската болница, в това число не само хирургически процедури, но също алфа интерферон и разнообразни форми на експериментална химиотерапия. Само че един вечен враг го удари в незащитено място. По средата на нова сесия химиотерапевтични процедури Ерно хвана пневмония и въпреки чудовищните дози антибиотици дробовете му, вече отслабени от рака, не бяха достатъчно силни, за да се възстановят. Лекарите, с които контактуваха Артър и Памела, започваха да губят надежда.

Ерно бе върнат в затворническото крило на окръжната болница. За да се види с него, Артър имаше нужда от съгласието едновременно на директора на затвора и на семейството на Ерно и или едната страна, или другата му създаваха спънки от седмици. Накрая Артър заплаши да се обърне към съдия Харлоу. Харлоу нямаше как да заповяда на Ерно да говори, но забрани създаването на пречки от онези, които или изпълняваха нарежданията на Мюриъл, или мислеха, че по този начин защитават нейните интереси. Вече на два пъти Артър бе извоювал удължаване на процедурата чрез завеждане на обжалване срещу исканията на Мюриъл да се прекрати habeas-a на Роми с мотивите, че е нужно време за по-нататъшното разследване, което на практика се свеждаше до нова среща с Ерно. Съдът му бе отпуснал краен срок до петък тази седмица, а това внасяше допълнителна нотка на изнервяне в борбата за достъп до Ерно.

След поне час висене в чакалнята на затвора Артър най-сетне бе пуснат да влезе. Претърсиха го, без да влагат особено старание, и го придружиха по застланите с линолеум вътрешни коридори, облени от ярка флуоресцентна светлина.

Прикрепеният към Ерно надзирател обясни, че семейството на затворника възроптало срещу прекъсването на тяхното посещение, за да се освободи време за Артър. Когато наближиха стаята, той видя в коридора две жени. Едната беше нисичка и изглеждаше по-старомодна. Оказа се, че това е госпожа Ердай. Носът й бе зачервен, а в ръката си стискаше топка хартиени салфетки. Другата, облечена в права и прекалено къса за жена на нейната възраст пола, беше Илона — сестрата на Ерно, майката на Колинс, човека, когото Ерно бе решил да спаси. Беше висока и здраво сложена, с дълги ръце и светла коса, загубила вече естествения си цвят, и като цяло беше по-добра версия на Ерно — същото слабо лице и същата твърдост, пробиваща в чертите. Макар да не бяха разменени много приказки, двете жени показаха пределно ясно, че не харесват в Артър нищо, особено натрапването му и най-вече унижението, което бе донесъл на Ерно и което те несъмнено щяха да запомнят дълго след кончината му. Илона, която имаше светлите пронизващи очи на брат си, излъчваше надменност и неодобрение. Артър обеща да не са бави много.

Още докато бе договарял посещението си по телефона, сестрата му бе казала, че Ерно има треска, но е в съзнание. Състоянието му се усложняваше от факта, че ракът бе стигнал до костите, което му причиняваше силни болки. В този момент основният проблем при него бе точният баланс на болкоуспокояващите при неговата дихателна система, едва крепяща се на ръба на колапса.