Скот Търоу - Обратими грешки

Джилиан беше потресена. Беше като да получиш писмо от заложник, някой, който знаеш, че никога няма да бъде освободен. Когато позволи на Артър да прочете пощата, той както можеше да се предвиди, се разплака. Писмата, които досега бе получавал от Сюзан, не бяха надвишавали десет-двайсет думи и бяха продукт на онези редки моменти на свързано мислене, в които Сюзан изпадаше за кратко всеки ден, сякаш под влиянието на някаква магия. Той не завиждаше на Джилиан, по-скоро беше трогнат от загрижеността на сестра си за него, но също — или поне така се стори на Джилиан — изведнъж се беше изплашил.

— За какво се безпокои тя? — попита Артър. Джилиан отказа да отговори. Но изпитваше тревога. Вечен оптимист като Артър трябваше да се замисли за опасността, очевидна дори за една луда.

По-късно, докато се любеха, между тях се бе настанило някакво отсъствие — все още едва доловимо, но пуснало корени в земята. А след това, когато Джилиан посегна към нощната масичка за цигара, Артър зададе въпроса, който досега никой от двамата не бе посмял да зададе на глас:

— Какво мислиш, че ще стане с нас?

Още когато се бе съгласила връзката между тях да продължи, Джилиан бе изказала предвиждането си и колкото и да й се искаше мнението й да се бе променило, то си оставаше същото.

— Мисля, че след време ти, Артър, ще продължиш напред. Може би ще се опиташ да надстроиш над онова, което ще си научил за себе си благодарение на мен, и ще намериш някоя на твоята възраст. Ще се ожениш. Ще ви се народят деца. Ще имаш свой живот. — Беше изненадана от образното описание на края на връзката между тях. Артър естествено се сепна и се надигна на лакът, готов да се възмути. — Не се преструвай, че не разбираш, Артър. Това, което сега става с нас, щеше да е много по-добре за теб при други обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Ако беше на двайсет и пет или петдесет и пет, разликата във възрастите ни нямаше да е толкова съществена. Но ти трябва да имаш деца, Артър. Не искаш ли деца? Повечето хора искат.

— А ти?

— Много е късно, Артър. — Това беше най-голямото й нещастие, свързано със затвора: той й бе отнел последните години за възпроизводство. Но дори тази мисъл вече беше долу, в долината с натрошените кости на хиляди съжаления.

— Защо да е много късно? Биологически ли имаш предвид? Светът е пълен с деца, които имат нужда някой да ги обича. — Артър често страдаше от прибързаност. Преди години, когато го бе познавала само отдалеч, не бе забелязала тази му страна. Но сега, отблизо, бе видяла друг Артър — човек, който се въодушевява. Имаше ли сред човешките същества по-голяма разлика от тази между смачкания от живота окаян фаталист и човека, решил да оформи живота си в контурите на една голяма идея? Тя беше неговата идея. О, тя искаше да го откаже, да сложи ръце връз лицето си и да му забрани това въодушевление в нейна компания, така както навремето баща й бе забранявал да се богохулства в негово присъствие. Но всичко бе толкова прекрасно и толкова близко до онова, което бе решила, че вече никога няма да има. Той още не я виждаше. Но в мига, в който изплуваше във фокуса на зрението му, щеше да се махне. Въпреки това тя бе решила да се наслади на мига. Така че го пое в прегръдките си, преди да възобнови бавния марш към истината.

— Не виждаш ли, Артър, че ти вече се опитваш да намериш начин да получиш всичко, което искаш в живота си с мен. Това за теб е като… приключение. Но когато дойде краят, няма да можеш да изоставиш онова, което винаги си си въобразявал.

— Да не искаш да ми кажеш, че никога не си искала да бъдеш родител?

Беше немислимо.

— Това би било огромна промяна, Артър.

— Но не е ли именно в това смисълът на живота? В промяната? Да си по-щастлив, по-близко до идеала. Виж колко силно се промени самата ти. Нали вярваш, че си се променила към по-добро?

Не се беше замисляла върху тази страна на нещата.

— Наистина не зная. Иска ми се да вярвам, че съм. Иска ми се да вярвам, освен това, че никога няма да объркам живота си по стария начин. Но не съм сигурна.

— Аз съм. Ти си трезва.

— Вярно е.

— И го правиш без никакво затруднение, нали?

Изпита суеверен страх да се съгласи. Но Артър беше прав.

Тя бе решила да се придържа към мантрата „Живей ден за ден“. Но с изключение на редките мигове на абсолютна паника, не бе почувствала влечението дори за секунда. Основният й проблем бе друг — ясният поглед върху нещата. Пълното й освобождаване от пристрастеността понякога я тревожеше, защото й се струваше невъзможно на фона на съобщенията за други хора, които водеха истинска война със зависимостта. Една вечер бе попитала Дъфи дали не се самозаблуждава. Той я изгледа продължително и после каза: „Не, Джил. Мисля, че вече си постигнала всичко, което си искала“.