Скот Търоу - Обратими грешки

— Луиза… Катерицата… заплахата. — Ерно събра ръце и сплете пръсти. — Останалото… — Той сви устни, за да покаже, че то няма значение. Най-вероятният извод, ако Женевиев бе съобщила на Лари само за заплахата на Роми, щеше да е, че смахнатият мошеник е бил разочарован от любовта. Което вършеше добра работа като мотив.

— Господи, Ерно! Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Сложно… — Ерно изчака да премине някакъв спазъм. — Лошо за Катерицата. — И в това беше прав. Една история, започваща с това как Катерицата заплашва да убие Луиза, никога нямаше да се развие нормално. Но дори да разбираше с разума си добрите намерения, Артър се ядоса на дяволската хитрост, с която Ерно бе манипулирал истината.

Ерно лежеше със затворени очи. По лицето му бяха изписани всички следи от тежката му болест — плетеницата от венички, нездравият цвят, отоците. Миглите му бяха окапали, а клепачите му изглеждаха възпалени.

— И за мен… — неочаквано се обади той.

— И за теб какво? — не разбра Артър. — Щеше да се получи зле и за теб, така ли? — Ерно успя да вдигне ръката си навреме, за да се изкашля в нея, и докато се давеше, кимна утвърдително. — Но защо? — настоя да разбере Артър. — Защо е щяло да бъде лошо и за теб?

— Билетите — обясни Ерно. — Крал съм и аз.

— И ти? — Ерно пак кимна. — По дяволите, Ерно, защо си го правил?

Той уморено обърна ръка и погледна към тавана.

— Глупаво… Заради парите… Семейни проблеми. Беше две години преди това.

— Преди да го направи Луиза?

— Да. Спрях. От страх.

— Било те е страх?

— Хванат ли нея… хващат и мен. — Ерно за миг спря да диша. — Затова отидох в ресторанта… Да я спра. Сбихме се. Гъс извади пистолет. — Ерно затвори очи. Останалото нямаше нужда от повторение.

— Значи никога не е имало любовна връзка. — Ерно само леко се усмихна на самото предположение за това. — Господи… — възкликна Артър. Изпита върховно отчаяние — онова чувство, което често го спохождаше, когато нещата придобиваха катастрофален обрат, чувството, че вината е изцяло негова, и в резултат от това изпитваше неудържимото желание да изскочи от собствената си кожа, да я смачка или ако трябва дори да я обели от себе си. — Божичко, Ерно… Защо не каза това?

— Пенсия — обясни той. — Двайсет и три години. Сега е за жена ми. По-добре беше така. За всички.

По-добре за Роми, по-добре и за него — това искаше да каже. С тънката разлика, че всяка лъжа е заплашена да изпълзи наяве по разломите над истината. Артър започна да пресмята наум. Първият му инстинкт бе да извика незабавно съдебен секретар — някой, който да запише всичко това. Само че… само че така щеше да получи потвърждение твърдението на Мюриъл, че Ерно е нагласил историята си за своите собствени цели. Още по-лошо: щеше да се разбере, че Ерно е лъжесвидетелствал пред съдия Харлоу. В очите на закона това означаваше, че той е абсолютно недостоверен източник на информация. Към това щеше да се прибави и самопризнанието, че е бил крадец, лъгал в продължение на повече от двайсет години своя оказал му пълното си доверие работодател.

— Това ли е всичко, Ерно? — Ерно събра сили за решително кимване. — Ами Фараона? — сети се Артър. — Можем ли да го намерим?

— Никой… Дребен мошеник… Няма го от години.

— Има ли той нещо общо с убийството?

Ерно издаде някакъв звук, който Артър със закъснение интерпретира като смях. Изглежда, мисълта за нов заподозрян му се виждаше забавна. Той бавно завъртя лице — жест, който бе използвал неколкократно досега. Триенето във възглавницата бе довело до образуване на плешиво петно на врата му.

— Аз… само аз. — Той се пресегна през решетката на предпазната преграда и стисна в горещата си длан пръстите на Артър. — Твоят човек… нищо… не… съвсем невинен. — Ерно отново се загърчи в спазъма на разтърсваща кашлица, последван от притихването пред връхлитащата го болка. Но не забрави докъде е стигнал: — Съвсем! — Макар това да му костваше титанично усилие, Ерно се извъртя в леглото така, че да доближи лицето си по-близко до това на Артър. — Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко в орбитите, но може би само така изглеждаше на фона на жълтеникавия му тен. — Лари няма да повярва — прошепна той. — Много е горд.

— Вероятно.

— Убих ги всичките. — Усилието да го каже и движенията го изтощиха напълно и той падна по гръб, все така вкопчен в ръката на Артър. Впи в тавана непомръдващ поглед и след няколко секунди Артър се обезпокои дали не е загубил съзнание, но някакво трепване в ръката на Ерно му показа, че той още е на себе си. — Помисли добре — настоя Ерно. — Много добре… Разбери ме… Разбери… Исках да е различно… накрая.