— Нещо подобно.
Започнаха да разработват възможните варианти и подходите към тях и Артър все по̀ заприличваше на себе си, съживен от надеждата за почти невероятното. После внезапно, без никакво предупреждение, пак посърна и впи малките си очи в нея.
— Какво има пък сега? — попита тя, опасявайки се, че е открил някакъв недостатък в логическата верига на разсъжденията им.
Той я хвана за ръката.
— Страшно си добра в това.
7-8 август 2001
Очевидно
Малко след полунощ в петък Ерно Ердай почина. Артър научи новината от Стю Дубински, който му се обади у дома рано в събота сутринта и поиска коментар. Артър изказа съболезнованията си, после си спомни задължението си като адвокат и похвали Ерно като човек, намерил в последните дни на живота си куража да се опита да поправи стореното от него зло в миналото. Рядко бе изричал думи, в чиято истинност да е по-малко уверен.
Въпреки това ролята му на представител на Роми изискваше от него във вторник сутринта да посети опелото на Ерно в катедралата „Сейнт Мери“. Лятото, особено тази година, бе сезон, беден на новини, така че смъртта на Ерно се настани на централно място в местната преса въпреки показанията на Женевиев и постановлението на Апелативния съд. При това положение едва ли бе изненадващо, че по някакъв останал неизвестен начин преподобният Блайт бе получил задачата да произнесе надгробно слово. Цялата епархия се изсипа на погребението, а монсеньор Войчик, енорийският пастор в „Сейнт Мери“, пое службата. Звездата, разбира се, бе Блайт, абсолютно магнетичен в ролята на проповедник, изстреляла го на небосклона още преди четиридесет години.
Преподобният Блайт бе гений в много отношения. Повечето бели в околия Киндъл в един или друг момент му се бяха присмивали, развеселени от острата му риторика и перманентното му състояние на бушуваща ярост. Артър не правеше изключение. Но, за разлика от другите, той помнеше и многото постижения на Блайт, а не само митичните му изпълнения, сред които походите редом с Мартин Лутър Кинг, извоюването на десегрегация в училищата на околията и по-малко акламираните завоевания като програмата „Безплатна закуска за бедните деца“ и няколкото благоустройствени проекта, променили облика на кварталите. Онова, което най-силно възхищаваше Артър, бе гласът на надежда, който Блайт отдавна бе предоставил на своята общност. Артър все още помнеше как на единайсет-дванайсет години бе включвал радиото на неделните излъчвания на преподобния Блайт, за да чуе проповедите му пред многохилядната тълпа, повтаряща в забвение неговите думи:
„АЗ СЪМ
Човек.
АЗ СЪМ
Някой.“
И докато разтърсващият глас на Блайт изригваше от тялото му, младият Артър се чувстваше точно толкова въодушевен, както всяка друга овца от стадото на преподобния.
Способността на Блайт да привлича върху себе си фокуса на пресата бе най-шлифованото му умение. Където беше Блайт, там бяха и камерите и той бе винаги добър за поне петнайсет секунди във всяка вечерна емисия, стига да си отвореше устата. Не че Артър имаше някакви възражения. Благодарение на преподобния, Роми се бе задържал на предните страници, при положение че медиите със сигурност щяха да са забравили името му, ако с него се бе захванал някой друг. Което не пречеше на Артър да вярва, че интересите на клиента му изискват той да се държи на по-голямо разстояние от сипещия огън и жупел Блайт.
След последния псалм Блайт последва монсеньор Войчик и опечалените извън катедралата, склонил смирено глава, докато изнасяха към катафалката обсипания с бели цветя ковчег на Ерно. Фотографите, лишени от всякакво чувство за благоприличие, се тълпяха най-отпред. Колинс, племенникът, когото Артър позна от снимката, беше първият от шестимата носачи. С костюм и с вратовръзка изглеждаше съвсем примерен гражданин, какъвто се твърдеше, че бил станал. Той вдигна ръка, докато избутваха ковчега в катафалката — беше със сиви ръкавици, — после отиде да утеши вуйна си и майка си, и двете облечени в черно. Тримата заедно тръгнаха към лимузината, която щеше да съпроводи тленните останки на Ерно до гробището.
Щом семейството пое натам, Блайт започна да повтаря хвалебствията от надгробното си слово пред наобиколилите го на стъпалата на катедралата камери. Артър опита да се измъкне незабелязан, но беше спрян от единствената познала го репортерка — Мира Амир от „Бюгъл“, която изпреварваше Стю Дубински в почти всяка история, заслужаваща да бъде отразена. Докато отговаряше на въпросите й, Артър я увери, че Гандолф ще заведе нова молба за преразглеждане решението на Апелативния съд. Дори предсказа успех, но не пожела да се разпростира върху конкретните мотиви, които смяташе да използва.
Читать дальше