Скот Търоу - Обратими грешки

— Извини ме, Артър, но като те гледам, се чудя дали можеш да мислиш за работа в това състояние. Или се държа като грижовната баба?

— Няма нищо… ще взема такси.

— Ще бъде голям късмет да намериш в такова време. Къде ти е колата? Не е проблем да си взема почивката. — Артър се колебаеше, затова тя се обади по вътрешния телефон на Ралф и той й разреши да излезе. По време на бурята едва ли щяха да се изсипят навалици точно на щанда за козметика. — Хайде, Артър — повика го тя. — Сигурна съм, че безпокойствата какво ще се случи на хубавата ти кола в моите ръце ще те отвлекат от грижите.

Мястото, където паркираше Артър — плащаше месечен абонамент, — беше на половин пряка. Стигнаха дотам по свързаните подземни пасажи с магазини, съединяващи сградите в тази част на Сентър Сити. Самият паркинг бе под един от по-новите небостъргачи и от него се излизаше на Лоуър Ривър, крайбрежната улица, минаваща под Ривър Драйв. Новодошлите в града не можеха да разберат смисъла от този път, както и Джилиан, която не бе идвала тук поне от десетилетие. Всъщност Лоуър Ривър бе замислена като алтернативен път за отбиване на камионите от централните улици на Сентър Сити, понеже даваше достъп до товарните рампи на големите сгради. Идеята бе добра и работеше, но самият път криволичеше, а местата, през които минаваше, изглеждаха сюрреалистично. Мъждиви улични лампи светеха тук по двайсет и четири часа в денонощието, а с годините бездомниците бяха направили от тези места свое основно убежище. Разкапани кашони и мръсни изтърбушени матраци бяха струпани между бетонните подпори, поддържащи естакадите на Ривър Драйв. През пукнатините между отделните елементи на пътното платно се стичаше дъжд, мръсни хора в окъсани дрехи се шляеха между колоните — изглеждаха като извадени от „Клетниците“.

Артър не можеше да се отърси от днешната катастрофа.

— Чувстваш ли се реабилитирана? — поинтересува се той.

В никакъв случай, Артър. Абсолютно не.

— Така ли? След вниманието, което ти отделиха в пресата, ми се струваше, че имаш право да изпитваш известна горчивина.

— В такъв случай беше много мъжествено от твоя страна да дойдеш и лично да ми съобщиш за случилото се. Честно казано, по-скоро бих очаквала ти да си последният, от когото вих го чула.

Джилиан шофираше с неувереността на възрастна жена — въртеше волана силно, използваше спирачките често и следеше лъсналата под дъжда пътна настилка, сякаш наблюдаваше минно поле. Въпреки това, когато спираха на светофар, скришом погледаше към Артър. В сегашното му състояние му трябваше известно време, за да се досети, че тя намеква за случилото се между нея и брат й, за което му бе разказала последния път.

— Точно обратното — побърза да каже той, когато разбра подтекста на думите й. — Мислех си, че може аз да съм те обидил с онова, което ти казах, като слезе от колата.

— О, сигурна съм, че беше прав, Артър. Може би просто аз се опитвах да коригирам високото ти мнение за мен.

— Ти правиш така, че никой да няма шанс за успех с теб. Знаеш го, нали?

Едва сега тя осъзна колко силно е стиснала волана.

— Чувала съм това и преди. Това не означава, че предупрежденията ми не са били за твое добро, Артър. Всъщност по-скоро ги оправдава.

— Така е — съгласи се той. — Чух всичките ти предупреждения. Но аз никога не съм си представял, че си безпогрешна, Джилиан. Само те намирах за силно привлекателна.

— Привлекателна? От къде на къде?

Усещаше го, че я гледа втренчено. Приближаваха се към апартамента му и Артър й даде указания, видимо раздразнен. Причината, изглежда, бе в това, че отново го поставя под лъча на прожектора. Все пак й отговори:

— Мисля, че ти си много умна и много красива, което с нищо не се различава от онова, което всички останали мислят за теб, Джилиан. Знаеш какви мисли събуждаш у мъжете, така че поне не се преструвай.

— Искаш да кажеш сексуално привлекателна? — поиска да се увери тя. По някаква причина фактът, че седи зад волана, я предразполагаше към прямота. Или може би беше заради безпогрешния й инстинкт да държи всички на разстояние? Все пак смяташе, че донякъде е права.

— Казваш го, сякаш не го одобряваш. Само че това е факт от живота, нали?

Артър посочи без думи блока, в който бе апартаментът му, и Джилиан отби с облекчение. Вече можеше да се обърне и да го погледне.

— Това е в основата на всичко, нали? Сексът?

Наранен, той направи гримаса. Вече съжаляваше за всичко. Тя го виждаше върху лицето му. Този разговор… И всичко друго, което бе казал досега и което го бе направило мишена за грубия й език.