Скот Търоу - Обратими грешки

— Не мисли. — И го целуна. — Можеш ли да го направиш още веднъж?

— Имам големи резерви — отвърна й той. — Събирал съм ги цял живот.

— Защото искам да го направим пак.

Когато свършиха, тя отиде в малката баня на Артър. Този път той се бе представил много по-добре. Всеки път, когато бе помръдвал, в тялото й се бяха развихряли забравени усещания. Беше пъшкала, беше викала, стенала, а накрая я бе помел оргазъм със сила, достойна за скалата на Рихтер. Беше се разлюляла на върха като гнездо на дърво, беше загубила представа за времето и само бе се молила това да не свършва, а когато го бе пуснала, го бе направила само защото знаеше, че в следващия миг ще припадне.

Краката й трепереха така, че се питаше дали ще може да стои на тях. „А колко обикновен изглежда“ — помисли си тя. Колата му ставаше за Бевърли Хилс, но банята му беше като в блок, даван под наем. Умивалникът се крепеше на хромирани крака. Кой знае кога някой бе монтирал над казанчето завеска и губер по перваза на чинията и тя седна на него, спомняйки си миговете на екстаза. За своя изненада се разплака. Беше смаяна… смаяна от емоцията, която бе разтърсила тялото й, и от думите, излезли от устата й.

Тя изви. Затисна устата си с ръце, но не можеше да спре. Артър я чу, почука настойчиво на вратата няколко пъти и когато не му отговори, влезе със сила. Тя седеше гола на чинията, вдигнала поглед към него.

— Толкова силно го исках — каза тя, сякаш говореше на себе си. Нямаше представа какво точно е то, но определено не бе актът. Разнообразието на едно мимолетно удоволствие в един свят на нещастие? Уважението, както бе казал той? Лудостта на това безименно желание, лежало заровено в душата й като древно съкровище, я зашемети. О, колко силно го бе желала наистина!

Остана да седи и да плаче, изливаше сълзите си и повтаряше отново и отново колко силно го е искала. Артър клекна до нея на студените плочки, прегърна я и каза:

— Вече го имаш, имаш го.

28 юни 2001

Умен

— О, господи! — възкликна Мюриъл веднага след като вратите на асансьора се затвориха и Артър Рейвън остана отвън. Сложи ръка на гърдите си и се облегна на Лари, намести тясното си рамо върху лакътя му. — Кога се усети?

— Преди Артър — отговори Лари и поклати глава със съжаление. Артър продължаваше да му харесва, въпреки че го бяха прекарали. Там горе, пред асансьора, когато въздухът между тримата бе чуплив като стъкло, Артър изглеждаше на ръба на припадъка, а тежкото му дипломатическо куфарче — като воденичен камък, овесен на шията му. — В един момент се замислих дали да не извикам бърза помощ. Какво ли ще предприеме сега?

— Вероятно ще отиде в Ръдярд, за да види как ще реагира клиентът му, или в окръжната болница, за да направи същото с Ерно, ако той още е жив. Чух, че положението му се е влошило.

Лари направи саркастична бележка по повод здравето на Ерно, а после зададе интересуващия го от самото начало въпрос, а именно дали Артър е изчерпал възможностите си за маневриране в съда. Мюриъл сви рамене. В момента много повече я интересуваше да разбере как Лари се бе сетил, че именно Роми е заплашвал да убие Луиза.

— Ами… непрекъснато се питах каква е историята на тази жена — обясни Лари. — Женевиев е свестен човек. Обикновено свестните хора трябва да имат основателна причина да крият истината. Докато я слушах, в съзнанието ми се оформи следната картина за логиката й: „Луиза е мъртва и това не може да се промени. При това положение нека направя най-доброто за дъщерите й“. А това означаваше да не се разгласява истинската история, но не просто защото Ти Ен може да насъска кучетата подир наследничките, а защото това е като да се изтаковаш на гроба й. Нали разбираш, кажеш ли веднъж, че Роми е заплашвал Луиза, трябва да обясниш и защо. Така целият свят ще научи за билетите, включително момичетата на Луиза.

Излязоха във фоайето. Мюриъл имаше хубав летен загар, но Лари можеше да види, че е озарена и от победата. Когато бе щастлива и се отпуснеше, Мюриъл можеше да е най-веселото момиче на света. А в момента бе щастлива, особено да бъде с него.

— Ти си моят мъж, Лари — усмихна му се тя и се видя тясната пролука между предните й зъби. Поиска му се тази фраза да не му действа толкова възбуждащо, колкото се получи. Може би ако двамата с Мюриъл се бяха разбрали преди десетина години, сега щяха да бъдат щастливо възрастно семейство. Но човек винаги иска онова, което не може да получи, и след срива в Атланта той се бе примирил: нямаше да прежали Мюриъл до края на дните си.