Скот Търоу - Обратими грешки

До този момент Роми бе съществувал в съзнанието му като злочест невинен… и по-важното, той бе гледан на себе си като на доблестен защитник на справедлива кауза. Само че ако Роми беше виновен, тогава светът на Артър ставаше по-различен, по-мрачен — място, което той бе убедил себе си, че повече не се налага да обитава. Животът отново щеше да се превърне в тежка работа и задължения.

В един момент Артър се озова пред витрината на „Мортън“. Изпълнен с отчаяние, той влезе с единственото намерение да потърси мъжката тоалетна, но в този момент се сети за Джилиан, може би защото зърна с периферното си зрение ефектната й червеникава коса. Приближи до щанда за козметика, но нея я нямаше. Беше сигурен, че му се е привидяло, когато тя се внезапно се материализира пред него. Явно се беше навела да прибере нещо под щанда.

— Артър! — Джилиан отстъпи крачка назад, с ръка пред гърдите.

— Той го е направил — каза без предисловие Артър. — Реших, че трябва да знаеш. И без това Мюриъл ще го разтръби пред всички. Скоро щеше да го чуеш. Но го е направил той.

— Кой?

— Моят клиент. Роми. Той е виновен.

Джилиан излезе, като сложи преградата на щанда. Приближи се до него и го хвана за лакътя, както би постъпила с изгубено дете.

— Какво искаш да кажеш с това „Той е виновен“?

Артър описа случилото се по време на снемането на показанията.

— В момента просто не ми го побира главата — призна той.

— Имам усещането, че мозъкът ми е бил в микровълнова фурна или нещо подобно. Къде е тоалетната?

Тя се обади на колежка, че взема почивката си, и го поведе към тоалетните. Предложи да му държи куфарчето. Обясни му, че надолу по ескалаторите има кафе и ще го чака там.

След няколко минути, надявайки се най-сетне да се успокои, Артър се разглеждаше в огледалото над умивалниците в мъжката тоалетна. Косата му беше залепнала и под ярката светлина на флуоресцентните лампи изглеждаше като разлято мастилено петно. Подгизналият му сив костюм изглеждаше черен. Сега разбра защо Джилиан бе подскочила, когато се бе появил така изненадващо пред нея. Та той приличаше на току-що изтърколил се от канавката бездомник.

Излезе, обади се на Памела и я увери, че новините са точно толкова лоши, колкото звучат, после взе ескалатора надолу към малкото кафе, което „Мортън“ бяха отворили неотдавна в пореден опит да задържат клиентите си в магазина колкото се може по-дълго. Днес идеята работеше. Макар обедната почивка отдавна да бе отминала, повечето от малките бели масички бяха заети от жени, дошли да изчакат тук преминаването на бурята. Пликовете с покупки стояха при краката им.

Джилиан седеше недалеч с гръб към него и довършваше цигарата си. Кой знае благодарение на какъв механизъм това премахна част от шока след думите на госпожа Кариер. Въпреки че му ставаше все по-студено и независимо от пълното му объркване, Джилиан, като личност, продължаваше да му внушава едновременно глад и възбуда. Но не можеше да се преструва, че тя не бе постигнала това с разкритията си при последната им среща. Защото той осъзнаваше, че е преследван от образа на горящата тялото си с цигари демонизирана тийнейджърка. Можеше да я види съвсем ясно в съзнанието си: смъртно бледа и слаба, как опира огънчето до вътрешната страна на ръката си, запазвайки тържествения си израз въпреки болката и противната остра миризма на собствената й изгоряла плът.

Образът го накара да застине. Артър знаеше, че е човек на безкрайните неудовлетворени мечти. Но върху картината на вечния страдащ младеж се бе наложила втора — тази на мъжа на трийсет, в който се бе превърнал, и този мъж не беше нито дете, нито глупак, а някой, започнал да се учи от грешките си, вместо да ги повтаря до втръсване, човек, способен не само да овладее копнежите си, но дори да ги загърби. През последната седмица и половина, откакто бе спрял да ходи в кантората, бе мислил често за Джилиан. Да, сърцето му се изпълваше, да, той бе анализирал до затъпяване всичките си разговори с нея и дори ги бе украсявал с лукави забележки от своя страна, забележки, породени от работещия на високи обороти мотор на неговите фантазии. Но пулсът му бе забавил хода си, защото Артър бе осъзнал рисковете. Познаваше страстта добре, но не бе така свикнал с мъката.

Разводът го бе оставил безутешен. Но истината бе, че се бе оженил за Маря просто защото тя се бе съгласила да го допусне до себе си. Беше много симпатична. А Артър бе изненадал дори себе си с похотливостта си. И въпреки това през нито един от около четиридесетте дни съвместен живот не бе имал нито за миг чувството, че започва да я разбира. Не можа да я накара да затваря вратата на тоалетната, както и да се наслаждава на американската храна. Защо никой не му бе казал колко е трудно да обясниш себе си на човек, израсъл без телевизор, който има само смътна представа кой е Ричард Никсън, да не говорим за Фара Фосет или куба на Рубик? Всеки миг бе изненада, особено последният, когато тя му бе съобщила, че го изоставя заради някакъв провинциалист, при това не какъв да е, а… плочкаджия!