Скот Търоу - Обратими грешки

— Какво искаш да разследваш? — попита той Мюриъл.

— Ами… естествено силно бих желала да науча повече за мистериозния мъж, който се е появил изневиделица и е заплашил да убие Луиза.

— Какво още би могла да добави госпожа Кариер? Вече ти даде физическото му описание и съобщи, че не му знае името. — Секретарят се намеси, за да запита дали и този разговор е част от протокола. Артър каза „да“, Мюриъл каза „не“. — О, щом толкова ни е грижа за публичността — каза Артър, — за протокола: госпожо Кариер, съществува ли нещо, което бихте могли да ни кажете днес и което би могло да ни помогне да идентифицираме мъжа, заплашил да убие госпожица Ремарди?

Зададе въпроса си с възможно най-мек тон, но Женевиев го изгледа с поглед, изпълнен със съжаление.

— По-добре е да спра сега — каза тя. — Не мога да ви опиша колко дълбоко ме разстройва тази история. Всичко това е истинска лудост. — Изглеждаше готова да използва кърпичката си.

— Може би ще е достатъчно да отговорите с просто „да“ или „не“ на моя въпрос — предложи Артър. — Тогава ще можем да приключим. — Това, което проблесна в очите на Женевиев, спокойно можеше да бъде възприето като омраза. Подобен поглед бе съвсем нетипичен за нея, но в него се четеше толкова голяма уязвимост, че Артър моментално се плесна с ръце по бедрата и заяви: — Добре, съгласен съм да приключваме.

Следващият глас, който се чу, изненада всички:

— Мисля, че тя трябва да отговори на този въпрос.

Беше Лари. Всички се обърнаха към него. Ръцете на секретаря застинаха над стенографската машина — той не знаеше дали е редно да включва в протокола прекъсване от страна на лице, което не е адвокат. Междувременно Мюриъл изгледа Лари с такава ярост, че Артър се зачуди как още не го е ударила. — Накарай я да отговори — настоя Лари. За миг между двамата припламна нещо… проверка на доверието или друго, Артър така и не можа да разбере. След това Мюриъл неохотно отстъпи.

— Добре — въздъхна тя. — Отговорете.

Вместо да се подчини, Женевиев се обърна към Марта.

Марта придърпа стола си малко по-близо до клиентката си и сложи ръка върху нейната, за да я успокои.

— Мисля, че всичко това няма смисъл — каза Женевиев. — Това, което правим, няма да помогне с нищо на момичетата. И доколкото познавам Ерно, от този момент нататък никой няма да знае нищо със сигурност.

— Предлагам да се впише, че свидетелят отказва да сътрудничи — обади се Мюриъл. — Отговорете на въпроса. Известно ли ви е нещо, което може да помогне да бъде идентифициран мъжът, който е заявил, че ще убие Луиза Ремарди?

— Въпросът беше мой — намеси се Артър. — Оттеглям го. — Нямаше представа какво прави. Единственото му съображение беше да опита всичко възможно в посока обратна на тази, в която вървеше Мюриъл.

— Тогава аз го поставям отново — заяви Мюриъл.

— Не е твой ред — възрази Артър. — И вече се съгласихме да прекратим.

— Ами да свършваме — каза Мюриъл. По време на тази размяна на реплики не бе отмествала погледа си от Женевиев, която изглеждаше безсилна да направи каквото и да било друго, освен също да я гледа, макар и с пълни със сълзи очи.

— Вие не ме попитахте дали го познавам — отговори тя на Мюриъл. — Интересувахте се дали ми е казал името си. Не ми го каза. Но аз го бях виждала. Из летището. И вече знам името му. — Тя се обърна към Артър и под измъчения й поглед той изведнъж прозря какво следва и осъзна дълбочината на собствената си глупост. — Беше вашият клиент — съобщи му тя. — Господин Гандолф. Той е мъжът, който каза, че ще убие Луиза.

29 юни 2001

Той го е направил

Артър направи всичко възможно да избяга от кантората на Стърн сам, но Мюриъл и Лари го настигнаха, докато чакаше на асансьора. Тримата стояха в неловко мълчание пред излъсканите месингови врати. Накрая Мюриъл подхвърли, че ще предложи пред Апелативния съд молбата на Роми за преразглеждане да бъде отхвърлена, но Артър нямаше нито волята, нито силите да я слуша. Когато асансьорът дойде, той ги пусна да слязат преди него.

След няколко минути беше пред входа на небостъргача. Ветрило от стомана и стъкло над главите на посетителите предлагаше защита срещу внезапния летен дъжд. Артър надникна навън, после тръгна под дъжда и измина цяла пряка, преди да усети, че е вир-вода. Мушна се във входа на друга сграда, замисли се за случилото се и отново, без да забележи, тръгна под дъжда. Трябваше да се върне в офиса. Трябваше да разкаже на Памела. В този момент усети, че е гладен, изморен и му се пикае. Но докато дъждът го шибаше, единствената мисъл в главата му бе финалната фраза на госпожа Кариер: „Вашият клиент. Господин Гандолф“. Думите се въртяха и въртяха, докато не се превърнаха в жалка останка и той се видя принуден да приеме очевидното и да потърси твърда почва под краката си. Минута по-късно Артър отново бързаше, тласкан напред от отчаянието, сякаш ако попаднеше на друго място, показанията й щяха да получат друг смисъл.