Скот Търоу - Обратими грешки

„Как можеш да ме изоставиш? — беше я попитал той. — Мен и нашия живот?“

— Тва? — бе отговорила тя. — Тва е нищо.

Беше отвратително. Но Джилиан — жена, към която се домогваше по толкова възвишен, макар и несъмнено глупав начин — представляваше много по-голяма опасност. В този свят той не притежаваше почти нищо. Но не бе съвсем така — притежаваше Душата си, своята крехка и лесно ранима душа. Човек, толкова смачкан и компрометиран, колкото бе Джилиан, човек, оставил се да бъде победен от собствените си демони до такава степен, че да падне до пиянство, престъпност, кръвосмешение и Бог знае още какво… подобен човек можеше да бъде непредсказуем като Сюзан. Беше казал на Джилиан, че не се страхува от нея. Смело… и дръзко. Само че след това бе осъзнал, че не е съвсем вярно. В късните следобеди, когато се откъсваше от бюрото си, обръщаше поглед към реката и оставяше съзнанието си да полети по пламналата в оранжево вода, мисълта за Джилиан бе водила след себе си и съвсем ясната представа за начина, по който любовта може да се превърне в катастрофа.

Застанал в сутерена на „Мортън“, той премисли всичко за пореден път. След това направи крачката напред. Можеше да бъде само себе си, а това означаваше да преследва докрай шанса да бъде с някой, за когото е мечтал, и да прескочи някак непреодолимата дистанция между образа в съзнанието си и действителния човек. Защото Артър твърдо вярваше, че също както на храна, здраве и подслон, всеки има право на това.

Джилиан запали трета цигара. Напоследък ги бе намалила до кутия на ден, но последните няколко срещи с Артър я бяха изнервили и сега пушеше повече. Не че това беше толкова лошо, неприятното бе, че имаше нужда от подкрепата на никотина. Беше ги отказала още в училище, а после бе пропушила наново в Хейзълдън, когато я бяха хоспитализирали. На срещите за групова терапия „Анонимни наркомани“ пък всеки държеше цигара. Тя знаеше, че сменя една пристрастеност с друга и че новата е почти също толкова смъртоносна, а на всичко отгоре и не така забавна, но такива бяха условията на живота, когато го живееш ден за ден.

Обърна се и видя Артър да идва. Беше дълбоко умислен. Имаше да му казва нещо важно и затова дори не го изчака да седне.

— Не трябва да се отказваш, Артър. — Но ъгълчетата на устата му бяха увиснали. Той седна до нея видимо обезсърчен. — Нямам правото да ти давам съвет — продължи тя, — но все пак те моля да ми позволиш. До момента си свършил много добра работа. Щом досега е имало един неоткрит свидетел, възможно е да има и още.

Докато го бе чакала, отначало се беше разтревожила за него. След като го бе посетила у дома му, след като се бе запознала със Сюзан, след като бе изслушала изпълнените му с възхищение разкази за баща му, бе пожелала да му се случи нещо хубаво, не заради друго, а просто защото той го заслужаваше. Провалът в делото Гандолф щеше да е незаслужен удар.

Но онова, което я изправи отново очи в очи с онази Джилиан, така често шокираща самата себе си, бе острото й разочарование при новината, донесена от Артър. Всички, някога вадили си хляба с правораздаване, знаеха старата максима, че обвиняемите най-често заслужават наказанието си. Но въпреки това, докато бе седяла и пушила, а пепелта в пепелника се бе увеличавала, тя постепенно — и изненадващо спокойно — бе разбрала, че иска освобождаването на Роми Гандолф. Искаше нейната присъда — подобно на много други нейни преценки от онзи период — да се окаже грешка. И да бъде поправена. Защото най-сетне бе разбрала окончателно: за нея новият живот за Гандолф се отъждествяваше със собственото й възраждане. Така че тя зависеше от Артър, този нов рицар на честността… нейния рицар. Защото такъв бе Артър. Човек, на когото можеш да разчиташ. Непорочен. А може би най-изненадващото във всичко бе това, че тя не искаше да вдигне ръце и да се откаже. Не се чувстваше задължена, но бе решена да го върне към живот.

— Проблемът е — обади се той, — че вярвам на Женевиев. Аз просто й изтръгнах думите от устата.

— Но ти вярваше и на Ерно. Мислиш ли сега, че той е лъгал? — Изглежда, не се бе замислял върху това. — Трябва ти време, Артър. За да говориш с клиента си. И с Ерно.

— Така е.

— Не се отказвай. — Тя хвана двете му ръце върху масата. Усмихна му се окуражително и малко неуверено, по детински, и той отговори на усмивката й. Кимна й, после пъхна ръце дълбоко под мишниците си. Каза й, че умира от студ и че трябва да се прибере, за да се преоблече. Не беше трудно да му повярва — ръцете му бяха като лед.