Дийн Кунц - Добрият

— Много странно — поде тя, — но щом се почувствам готова да живея, да живея пълноценно, все ще се яви някой, който иска да ме убие.

— Може да иска, ама няма да стане.

— Откъде вземаш тази увереност? — учуди се тя.

Той вдигна кесията с остатъка от шоколадовите бисквити, които бяха взели от кафенето и си похапваха, докато вървяха.

— От захарта — пошегува се той.

— Говоря сериозно, Тим.

Той се загледа във вълните и тя го изчака, докато най-сетне отвърна:

— Повече от седем години вече живея в очакване да дойде нещо, с което трябва да се справя.

— Какво нещо?

— Звучи прекалено грандиозно да го нарека съдба.

— Всички имаме съдба.

— Това е по-скоро нещо в кръвта.

— И какво има в твоята кръв? — заинтригува се тя.

— Не е нещо, с което се гордея. Нямам заслуга за него. То си е просто там.

Тя изчака мълчаливо.

— Изпитах страх, когато го открих — продължи той. — Още изпитвам. А и хората реагират по особен начин на него, което ме кара да се чувствам неудобно.

Изведнъж се разпищяха чайки и се вдигнаха като хвърчила в небето. Една от тях се гмурна във водата и морето я пое.

— Мъчех се да се убеждавам, че да бъдеш зидар е добро и честно занятие и че за мен най-доброто нещо е да бъда зидар, и си го вярвам.

Чайката се измъкна от водата или от подслона между две вълни и литна с риба в човката си.

— Само че рано или късно тази част от личността ти, която се стараеш да потиснеш, надига глава. Тя е в кръвта и кръвта си иска своето.

Под пръските на морето, но на сигурно разстояние от вълните, двама мъже и една жена обикаляха около скалите по брега и събираха раци в яркожълти пластмасови кофи.

— А и нещата се подреждат така, че се налага да бъдеш това, което си.

Предплатеният телефон иззвъня.

— Не отговаряй — рече тя. — Свърши разказа си.

— Сигурно звъни Пит — каза той и беше прав.

— И аз си взех предплатен телефон — поде Пит. — Имаш ли с какво да запишеш номера?

— Нещо за писане? — попита Тим и Линда извади химикалка и хартия от чантата си. Тим подкани Пит: — Казвай.

След като продиктува номера и го повтори, Пит попита:

— Видяхте ли се с Лили Уен-чинг?

— Да, и беше много интересно.

— Искам да го чуя. Но на четири очи.

— Трябва да ти счупя краката, за да те удържа да не се намесваш в тази история, нали?

— Няма да помогне. Аз тренирах гимнастика в училище. Мога да ходя и на ръцете си.

— И къде искаш да се срещнем?

Пит попита къде се намират.

— Ще бъда при вас след половин час.

— Ще те чакаме на някоя от масите за пикник.

Той пъхна телефона в джоба си и продължи да върви по пътеката.

Линда, която вървеше до него, го закачи:

— Хей, главчо, защо млъкна?

— Не ми идват думите на езика.

— Аз съборих моите защитни стени — напомни му тя.

— Да, и знам колко трудно беше това. Само че моята стена е от железобетон. Дай да се поразходим още малко и да помисля.

Те продължиха разходката мълчаливо.

След малко той каза:

— Не искам да промениш мнението си за мен.

Тя продължи да върви с него. Слънцето превали зенита и сенките на дърветата започнаха да се накланят на изток. Тя продължаваше да върви с него.

— Страхотен син имаш — отбеляза Крейт.

Мери не отговори. Стиснатите й устни не изглеждаха така пълни както преди.

— Сигурен съм, че и Закари е страхотен — заяви Крейт, — но думата ми е за Тим.

Хората, които се поддаваха на чаровната усмивка и маниери на Крейт, когато той решеше да ги омае, рядко го поглеждаха в очите, като че ли подсъзнателно знаеха, че се самозаблуждават, и избягваха погледа му, за да не разсеят заблудата.

Дори и да хванеха погледа му, те бързо–бързо извръщаха очи.

Мери имаше проникващия взор на офталмолог. При всяко мигване тя сякаш обръщаше нова страница от съзнанието на Крейт.

— Скъпа, не си въобразявай, че понеже те обезвредих безболезнено, няма да ти причиня болка, ако се наложи.

Никакъв отговор.

— Ако упорстваш, ще те накарам да омекнеш, като те подложа на невъобразими мъчения.

Тя продължи да изучава очите му.

— Само глупците не се страхуват и глупците умират — заплаши той.

— Страхувам се — призна тя.

— Браво, радвам се да го чуя.

— Но страхът не е единственото ми чувство.

— Да видим докъде ще я докараме.

Тя продължаваше да се въздържа да попита кой е той и какво иска. Отказваше да губи време с въпроси, на които той нямаше да отговори или щеше да отговори, без да го питат.