Дийн Кунц - Добрият

Тим затвори очи, но се почувства зле в мрака.

— Майка ми разви рак на панкреаса. Грешна диагноза в затвора.

Той вдигна очи и видя, че тя се е вторачила в перото на масата.

— Когато я закараха в болницата, нямаше сили да ми държи ръката.

Младеж с букет от рози пресече терасата.

— Аз стисках дланта й с две ръце, но не можах да я удържа.

Младежът с букета седна на масата със смеещите се момичета.

— Всичките им пари отидоха за адвокати. Анджелина беше бедна.

Едно от момичетата стана и целуна младежа. Той изглеждаше щастлив.

— Фамилното ни име беше Локадио, но то беше очернено.

— Аз съм бил малък тогава, но си спомням името — възкликна Тим.

— Децата ме наричаха чудовищното изчадие. Някои от момчетата ми подхвърляха мръсотии.

— Фамилията на Анджелина Пакит ли е?

— Да. Аз направих официална смяна. Смених и училището. Не ми помогна.

Колибрито, което беше изчезнало, се върна отново.

— Продължих образованието си с домашно обучение.

— С много добри резултати.

— Исках да науча всичко. Да разбера защо.

— Не че има защо — отбеляза той. — Просто злото си съществува.

— Второто от момиченцата, жертва на блудство, ми се обади преди две години.

— Започнала е да се отърсва от фалшивите спомени?

— Никога не ги е имала. Излъгала е, както са я подтикнали.

— Кой я е подтикнал? Психиатърът? Сплашил ли я е?

— Тя изпитваше див ужас от него. Той я е атакувал по време на сеансите.

— И оттам белезите по меките тъкани.

— Беше изтерзана. От срам. Страх. Угризения на съвестта заради смъртта на баща ми.

— Какво й каза ти?

— Че съм й много благодарна, задето ме потърси.

— Тя предяви ли обвинения към психиатъра?

— Да. И той каза, че ще я съди за клевета.

— А Клоуи? Би ли могла тя да подкрепи показанията на другото момиче?

— Клоуи се самоуби на четиринадесет години.

Топлата слънчева милувка по кожата и цялата природа, разтапяща се под нея, колибрито и алените цветове, кучето, махащо с опашка и подсвиркващия си стопанин, младежът с розите и смеещите се момичета: колкото и пълен да е с красота и радост животът, светът си остава зона на военни действия.

Жената пееше в кухнята, а Крейт оглеждаше хола. Цветът на светложълтата боя на външните стени беше повторен и вътре, а всички корнизи и вградени шкафове бяха боядисани в бял гланц. Червеникавият махагонов под придаваше солиден вид на помещението. Върху него беше кацнал килим на жълти и тъмносини мотиви от малки палми и перушинести листа, модерна, по-евтина версия на персийското тъкачество.

Мебелите не бяха нещо особено, но не бяха и боклук. Стаята не беше по женски натруфена с десени на цветя, фестони и къдрички и все пак в нея се усещаше женска топлота.

Повечето хора биха го нарекли домашен уют. Понеже Крейт не знаеше какво е да си задомен, не можеше да вземе страна по въпроса.

Жената престана да пее.

Крейт сложи сака на едно от креслата, отвори ципа и извади инструмент, с който можеше моментално да я омаломощи.

Той се вслуша да разбере дали не се приближават стъпки и си представи как жената е застанала неподвижно и също се вслушва, но тя подхвана нова песен: „Някой, който да ме пази“.

Над камината висеше картина с деца в бански костюми, тичащи по плаж. Слънцето блестеше в прибоя. Децата бликаха от жизнерадост.

Крейт не си падаше по децата, разбира се, но тази картина беше противна до такава степен, че колкото и да е парадоксално, го привличаше.

Стилът на рисунката не можеше да се осъди като предвзет или дори сантиментален. Художникът имаше око на реалист не само за формата, пропорциите и детайлите, но и за ефектите на светлината.

Колкото по-дълго Крейт изучаваше картината, толкова по я намразваше. Но причината за омразата му си оставаше все тъй неясна.

Инстинктът му подсказваше, че тази картина представлява нещо, срещу което той трябва винаги да се противопоставя, нещо, срещу което той трябва да се опълчи с всяка клетка на тялото си и с безмилостно насилие.

Жената в кухнята премина от „Някой, който да ме пази“ на „Тези глупави неща“ и Крейт се отдалечи от картината, припомняйки си, че трябва да потуши враждебността, която му опъва нервите, и да си върне обичайното спокойствие, което подхожда повече на човек с неговия талант и величие.

От заглавията в семейната библиотека, които бяха познати на Крейт, той не одобряваше нито едно.

Освен книгите по полиците на библиотеката имаше сниши в рамки на членовете на семейството — както групови, така и портрети.