Дийн Кунц - Добрият

Тя скръсти ръце на масата.

Невероятното й самообладание не беше я напуснало.

— Не съм говорила за това петнадесет години.

— Недей да продължаваш, ако не искаш — рече съчувствено той.

— Искам. Но ми трябва още кофеин за кураж.

— Ще взема още две кафета.

— Благодаря.

Той се провря между масите с мръсните чаши. Спря пред прага на кафенето и я погледна.

Благотворното слънце я предпочиташе пред всички и всичко друго наоколо. Съдейки само по външния вид, човек би могъл да помисли, че светът никога не е бил жесток към нея, че живот, изпълнен с безоблачно щастие, е причината за невинната й красота, която привличаше като с магнит погледа към лицето й.

Поел отново на път, Крейт се чувстваше щастлив. Събитията доказваха, че той е кралят на света, не просто принц.

Тимоти Кариър може и да беше силен противник. Но той имаше и слабост, която щеше да го довърши.

Нямаше повече нужда Крейт да се мъчи да намира тази изплъзваща се двойка. Можеше да накара Кариър и жената сами да дойдат при него.

Докато караше към Лагуна Нигел, го споходи мисъл, която го наелектризираше. Възможно бе обърнатият наопаки свят, който се виждаше в огледалата и който той копнееше да изследва, да е истинският му свят, светът, от който беше дошъл.

Ако нямаше майка, както го уверяваше паметта му, ако беше започнал живота си внезапно на осемнадесет години и ако дотогава животът му си оставаше тайна, то тогава изглеждаше вероятно, че той беше дошъл на този свят не от някаква утроба, а от огледало.

Копнежът му по огледалния свят можеше да е копнеж по истинския му дом.

Това беше още едно обяснение защо не беше си купил собствен дом в този свят. Подсъзнателно той беше разбрал, че няма място от тази страна на огледалото, което напълно да задоволи неговата нужда от домашно огнище, защото тук щеше завинаги да си остане чужденец в чужда страна.

Той се различаваше от хората в този назадничав свят и ги превъзхождаше, защото идваше от земя, където всичко беше както трябва да бъде, всичко беше познато и непроменящо се във вечността и чисто, където никой не трябваше да бъде убиван, защото всички се бяха родили мъртви.

Улиците в Лагуна Нигел бяха доказателство за живота на средната класа, където красивите просторни имоти бяха поддържани с тиха гордост и където семействата притежаваха повече коли, отколкото можеха да се поберат в гаражите им.

В няколко от къщите над гаражните врати бяха окачени кошове за баскетбол. Мрежите им висяха в очакване на игрите след училище.

Не по-малко, но не и повече от кошовете бяха знамената, които не се вееха славно, а висяха тържествено, звездите, опиращи в звезди, и лентите, образуващи бразди.

Ниско подстригана трева, оградени лехи цветя от рода циганче в тучно червено и мораво изобилие, решетки в геометрични форми, увити с пълзящи рози, красноречиво говореха за любов към дома и нужда от ред.

Крейт се чувстваше чужд тук и искаше всички тези хора да измрат, улица след улица, миля след миля, да измрат с милиони, къщите им да се превърнат в пепел и градините — в прах.

Този свят може и да беше грешното място за него, но той поне се беше оказал тук по правилното време, на прага на епоха на огромно насилие и масови убийства.

Намери къщата, заради която беше дошъл в този квартал от предградията. Двуетажна, с масленожълта мазилка и бяло дърво. Капандури. Дебело кедрово покритие на покрива. Еркерен прозорец. Мушкато в саксии на входната площадка.

След като паркира до тротоара, смъкна стъклото откъм пътника до шофьора и сложи слушалки на главата си. Взе от седалката ръчен насочен микрофон и го ориентира към един от прозорците на втория етаж.

Беше извадил високо техничния микрофон от куфара в багажника на колата. Едно от няколкото устройства, които бе имал предвидливостта да поръча на групата по поддръжка след злощастната загуба на първата си кола.

Насоченият микрофон можеше да прихване разговори, недоловими за невъоръженото ухо, на разстояние до четиридесет и шест метра през затворен прозорец. Вятърът намаляваше чувствителността му, а силният дъжд го правеше неизползваем. Ала сега небето беше чисто, а въздухът бе застинал като в морга.

Един по един той изпробва всички прозорци на втория етаж, но от нито един не долетя никакъв звук.

От приземния етаж се чу песен. Жената имаше приятен глас. Пееше тихичко, непринудено, което подсказваше, че може би се забавлява, докато върши домакинска работа. Песента беше един от вечните американски хитове — „Ще те видя“.