Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Погледна нагоре. Небето имаше онзи блед, безличен цвят, какъвто придобива често в пет часа сутринта, макар сега да беше късен следобед. Вместо да се отправи към дадения му адрес, къщата на „Северий Домна“, той потърси ресторант или кафене, намери едно и влезе в него. Седна край маса, която гледаше към улицата, и поръча чиния кускус и берберско уиски, което означаваше ментов чай. Зачака, преметнал крак върху крак, отпъждайки всякакви други мисли, освен тази за Сорая. Малката чашка беше поставена пред него и ароматният чай бе сипан отвисоко, без да се пролее нито една капка, когато той видя руснакът да поглежда вътре, минавайки бавно покрай кафенето. Не беше Аркадин, но бе руснак. Борн го позна по чертите на лицето и начина, по който се оглеждаше — не беше нито бербер, нито мюсюлманин. Това му подсказа няколко неща, но нито едно не му беше от полза.

Кускусът пристигна, но той нямаше апетит. Сорая влезе в кафенето първа, обаче Аркадин не беше далеч след нея. Борн очакваше тя да има вид на човек, когото преследват, но не беше така и той се запита дали не я е подценявал. Ако беше така, това щеше да бъде първият положителен знак за деня.

Сорая мина през кафенето и седна, без да каже дума. Аркадин остана за малко при входа, като наблюдаваше всичко. Борн започна да яде кускуса с дясната си ръка, какъвто беше обичаят. Лявата остана да лежи в скута му.

— Как си? — попита той.

— Прецакана.

Той леко се усмихна.

— Колко хора има с него?

Тя като че ли се изненада.

— Трима.

Аркадин се приближи към тях. Пътьом взе един стол от съседната маса и седна на него.

— Как е кускусът?

— Не е лош — отвърна Борн и побутна чинията по масата.

Аркадин го опита с пръстите на дясната си ръка. Кимна, облиза мазнината и изтри пръстите си в покривката. Наведе се напред.

— От доста време се преследваме.

Борн придърпа чинията към себе си.

— А сега ето ни и тук.

— Настанени удобно като три дървеници в марокански килим.

Борн взе вилицата си.

— Идеята ти да стреляш по мен с насочения под масата пистолет не е добра.

Лицето на Аркадин трепна.

— Не ти решаваш, нали?

— Въпрос на мнение. Имам „Берета-8000“, заредена с 9-милиметрови патрони с кухи върхове, насочена към тестисите ти.

Мрачното изражение на Аркадин изчезна и той избухна в дрезгав смях. На Борн му прозвуча така, сякаш този човек така и не се беше научил да се смее.

— Наистина като дървеници в килима — рече Аркадин.

— Освен това — каза Борн, — ако ме убиеш, никога няма да можеш да излезеш жив от онази къща.

— Аз съм на друго мнение.

Борн заби вилицата в купчина кускус.

— Чуй ме, Леонид, тук действат други сили, с които нито ти, нито аз можем да се справим.

— Аз мога да се справя с всичко. А доведох и съюзници.

— Врагът на моя враг е мой приятел — каза Борн, цитирайки една арабска поговорка.

Аркадин присви очи.

— Какво предлагаш?

— Двамата сме единствените изкарали програмата „Тредстоун“. Обучени сме за ситуация като тази. Обаче не сме напълно еднакви. Може би като отражения в огледало.

— Имаш десет секунди. Изплюй шибаното камъче.

— Заедно можем да победим „Северий Домна“.

Аркадин изсумтя.

— Ти не си с всичкия си.

— Помисли върху това. „Северий Домна“ ни доведоха тук, къщата е подготвена за нас и те си мислят, че когато отидем заедно, един от нас ще убие другия.

— И?

— И тогава всичко ще стане съгласно плана им. — Борн изчака за момент. — Единственият ни шанс е да направим неочакваното.

— Врагът на моя враг е мой приятел.

Борн кимна.

— Докато не е.

Аркадин сложи сгъваемата картечница „Магпул“, която държеше, на масата, а Борн остави беретата, дадена му от Танирт.

— Сега тримата сме отбор — каза Борн.

Аркадин погледна за миг Сорая.

— Е, казвай тогава.

— Пръв и най-важен е един мъж на име Идир Сифакс — рече Борн.

Къщата се намираше по средата на пресечката, стените й опираха в съседните. Нощта се спусна бързо и окончателно като качулка над нечия глава. Планините, издигащи се от всички страни на долината, станаха абсолютно черни. През града премина пронизващ вятър, който подгони снежинки и зрънца пясък по улици и сокаци. Светлината от звездите беше призрачна.

Идир Сифакс седеше приведен на един покрив от другата страна на улицата срещу гърба на къщата. От двете му страни бяха двама снайперисти с готови за стрелба карабини „Сако-ТРГ-22“. Идир наблюдаваше къщата така, сякаш чакаше дъщеря си да се прибере у дома или както когато на непознати места чувстваше опасността да разперва крилата си. Все едно че къщата беше негово дете. В известен смисъл тя наистина беше. Беше начертал плана й по съвета на Танирт.